— Няма от какво да се оплакват — повтори Джефри. — Какво е станало със семейството му?
— Откъде да знам? — отвърна Фоа. — Било е преди моето време. Пък и те са били селяни. Не се занимаваме с тях.
Чосър замълча. Фоа явно реши, че трябва още да го убеждава.
— По лицето му имаше кръв. Прясна кръв.
— Лицето му беше покрито със стари и нови драскотини, когато го видях, преди Анри да умре. Изглеждаше така, сякаш има навика на някои отшелници да се бичува с трънени клони.
— Смяташ, че е била негова кръв?
— Такова е моето мнение.
— Твоето мнение не ни интересува особено, мастър Чосър.
Джефри се зачуди кои ли бяха тези „ние“. Засегнат, той продължи:
— Има още нещо. Днес с младия Анри ме видяхте да разглеждам храстите до поляната.
— Каза, че си изпуснал кесията си.
— Така е. И когато се наведох да я взема, забелязах нещо, което едва ли е убягнало и от твоя поглед, мастър Фоа. Имаше следи, които доказват, че някой е чакал там, скрит в храстите.
— Именно. Бил е този див горянин Матийо. Дебнел е там, чакал е удобен момент да нападне господаря ми.
— С една ръка?
— Ако човек загуби крак или ръка, природата го обезщетява за тази загуба. Останалите му крайници стават по-силни. Пък и Матийо беше въоръжен с меч. Той е нанесъл смъртоносната рана на граф Дьо Гияк, а не глиганът, както помислихме в началото.
— Как се е сдобил Матийо с меч? Див горянин с ловен меч?
— Един ловец съобщи, че тази сутрин е бил откраднат меч — отвърна Фоа.
Цялата история бе малко вероятна или поне твърде удобна. Чосър се канеше да го изтъкне, но вместо това каза:
— Човекът е клечал, подпирайки се с една ръка на земята, за да запази равновесие. Така другата му ръка е била свободна, за да държи меч.
Ришар Фоа кимна няколко пъти, сякаш англичанинът най-после казваше нещо разумно. Но когато думите на Чосър стигнаха до съзнанието му, кимането спря и лицето на сенешала стана още по-червено.
— Точно така е, мастър Фоа. Вдигам лявата си ръка. Виждаш ли? — Джефри разпери пръстите си. — На земята имаше отпечатък от лява ръка. Палецът беше откъм близката страна, както би било, ако човекът е гледал към поляната и езерото. Но нещастният Матийо няма лява длан, изобщо няма ръка. Така че онзи, който се е крил там, не е бил той.
Фоа въздъхна. Посегна към малък предмет, който стоеше до гарафата с виното и го вдигна, така че той проблесна светлината. После го хвърли към англичанина. Чосър го хвана над рамото си, повече с късмет, отколкото с ловкост. Отвори длан и известно време разглежда онова, което беше в нея, макар да бе осъзнал какво е, докато Фоа го хвърляше.
— Убедително, а? — каза сенешалът. — Бързо претърсване на дрехите на Матийо разкри, че в кесията му е скрит този предмет.
Чосър си спомни парцаливия човек, когото бе видял на горската пътека. В кесията му?! Той нямаше достатъчно дрехи, за да прикрие голотата си, камо ли кесия. Кесиите бяха за хората, които имаше какво да слагат с тях. Опита се да си припомни как изглеждаше Анри дьо Гияк — легнал в тревата, едната ръка отпусната край тялото, а другата свита отбранително над кървавата рана в гърдите му. Като повечето хора, особено богатите и властните, Дьо Гияк носеше много пръстени по ръцете си. Самият Чосър, макар и не много богат, също носеше няколко. Той си представи ръката върху тялото и пръстите й. Беше ли този изкусно изработен сребърен пръстен със сапфир на пръстите на мъртвеца? Сети се за песента, която старицата бе пяла на вечерята. Vous estes le vray sapphire, беше първата строфа. Вдигна пръстена. Камъкът беше безупречно син като потъмняващото небе отвъд прозореца. Не беше сигурен дали пръстенът е бил на ръката на Анри, когато погледна тялото му.
Но сенешалът нямаше съмнения за значението на накита.
— Това е убедително доказателство, нали, мастър Чосър? Защото граф Дьо Гияк никога не го сваляше.
Убедително? Да, Джефри предполагаше, че е така. Ако пръстенът е бил свален от ръката на умиращия, само убиецът е могъл да го стори (щом си убил достоен човек, едва ли ще имаш угризения да му свалиш пръстена). И ако наистина са го открили у Матийо?
— Защо този горянин е взел само един пръстен? Защо не е свалил няколко?
Ришар Фоа се приведе. Лицето му се бе зачервило още повече, сякаш се напрягаше по нужда.
— Не, ти ми кажи нещо, Джефри. Защо толкова държиш да оправдаеш това никому ненужно, диво създание? Какво знаеш?