Преди няколко дни с него се свърза неособено престижно издателство, което му предложи да издаде книга с „неговата версия“ за случилото се. Обещаха му предплата от петдесет хиляди и опитен писател в сянка. Роберт обясни, че при никакви обстоятелства не желае някой друг да пише вместо него, и обеща да им се обади. Дали да се съгласи? Защо не? Ще вземе парите, ще замине за Канарските острови или за Тайланд, все едно. Не, не му се ходеше пак в Тайланд. Какво пречи да се излежава два месеца в шезлонг из някой курорт, докато нанася последни корекции върху стария си ръкопис „Човек без куче“? Може пък издателството да одобри романа му? Навярно това шибано издателство не цели да издаде непременно версията му за скандала, а каквото и да е с неговото име? Роберт Хермансон Чекиджията.
Дори впоследствие да се отметнат, Роберт се нуждаеше да избяга; да се съсредоточи върху свой проект, да се усамоти и да се радва на хубаво време. От седем години не бе препрочитал „Човек без куче“. Навярно настоящият период и създалата се ситуация ще го подтикнат да довърши редакцията на текста и да го издаде? Беше крайно време. Изпрати го на четирите най-големи издателства в страната, а на „Бониерш“ го прати два пъти. Получи мненията на трима различни рецензенти и разговаря с двама издатели. Най-сериозна надежда му вдъхна мъжът от „Алберт Бониерш“. Той го помоли много настоятелно да изчете още веднъж целия роман от шестстотин и петдесет страници и да се опита да ги намали със сто и петдесет, а после пак да се обади. От „Бониерш“ по принцип искали да издадат романа, по въпроса нямало две мнения.
Но през септември 1999 Сейка му откри намеренията си и той не намери сили да редактира романа, да се задълбочава за пореден път в метафорите. Защо да го прави? Вече бе издал две стихосбирки: „Каменното дърво“ (1991) и „Примерът на зарзаватчията“ (1993). Критиците се бяха изказали ласкаво и за двете книги: авторът търси собствен стил, похвалиха го те. Роберт представи творбите си на четири семинара по литературно четене и един поетичен фестивал.
Не, защо Роберт Хермансон да се самоубива? Все още имаше надежда.
Или поне възможностите за бягство не бяха изчерпани. Повече Роберт и не искаше. Всъщност, като се замислеше, той никога не бе предявявал сериозни претенции към живота. По-скоро животът изискваше от него непосилни неща.
Минаваше дванайсет, а той още не се бе измъкнал от леглото. Реши половината кръстословица от петъчния брой на „Свенска Дагбладет“, заспа и пак се събуди — и така три пъти. „Нима цялото ми земно съществуване минава под знака на бягството?“ — запита се той.
Това беше една напълно обоснована гледна точка. Роберт не умееше да понася търпеливо нищо и никого, а което или когото би могъл да понесе, не го издържаше пък него. Трийсет и пет годишен, досега се бе занимавал единствено с опити да търси нещо различно. „И как иначе? — помисли си той и обърна възглавницата. — Щом съм израснал в сянката на Ева, нормално е да копнея за слънце.“
Тази дълго предъвквана мисъл отдавна бе изгубила сладостта си. Известно време можеш да обвиняваш семейството и по-голямата си сестра за някои свои несгоди, но не и цял живот. Дори да си жертва на неблагоприятни за теб обстоятелства, няма как винаги да се оправдаваш с тях. Не и ако си част от средната шведска класа в края на двайсети век. Никоя историческа епохи и нито една географска ширина не са предоставяли на хората толкова голяма свобода да решават сами съдбата си, каквато имаха Ева, Кристина и самият Роберт. Както би се изразил татко Карл-Ерик, този факт бе напълно неопровержим.
Погледнато съвсем безпристрастно, несполуките на Роберт започнаха едва след като започна сам да кове „щастието“ си. През 1988 година си взе матурата с приличен резултат — завърши паралелка с профил „естествени науки“ в гимназията в Шумлинге. Макар и не най-добрият ученик в класа, получи висок бал. Той, разбира се, не можеше да се сравнява с успеха на Ева няколко години по-рано, но никой и не искаше от Роберт да бъде като нея. Още същата есен влезе в казармата и в продължение на десет месеца го закаляваха, за да стане истински мъж. Служи като командир на танково подразделение в Стренгнес. Роберт ненавиждаше всеки ден, не, всяка минута от престоя си там. През 1989-а се премести в Лунд и започна да следва.