Изобщо нещо остана ли си както преди?
Лейф се обади на братовчедка си главно по настояване на Ева. Ядоса се на самия себе си — Берит имаше право.
Защото всъщност… всъщност фактите не отговаряха на онова, което разправи на братовчедка си. В действителност Лейф не се безпокоеше за Кристофер. И в това беше проблемът. Бащата вече нямаше сили да се тревожи. Те бяха изтекли от него като вода от пуйка за пълнене. Бързо, светкавично. Всичко около него се сгромолясваше. Изведнъж усети, че изнемогва в опитите си да запази целостта си, да насочи мислите си в една посока, да се справя със задачите си… да продължи да живее в тази непоносима, рушаща го рутина. Как да го направи с изчезнал син и съпруга, изпаднала в пълно умопомрачение?
Ала снощи същата тази съпруга се обади и му сподели колко се тревожи за Кристофер. Поиска да говори със сина си. Лейф й обясни, че момчето кара стаж в Упсала, и Ева настоя Кристофер да се прибере веднага. Той се помъчи да я разубеди, но накрая почти й обеща да… всъщност забрави какво точно й обеща. Вероятно да се свърже с Кристофер и да поговори с него. Да провери как е.
И наистина през остатъка от вечерта Лейф многократно се опитва да се свърже със сина си. Звънеше му през половин час. Без резултат. Набра и Берит — и на домашния, и на мобилния, — но тя не вдигна. По това време братовчедката на Лейф Грунт била на гости с дъщеря си Ингейерд у съседи и се прибрали чак след полунощ. Това се изясни на сутринта. На въпроса защо не си е взела мобилния, Берит отвърна, че изобщо не й трябвал телефон: нали дъщеря й била с нея.
Лейф Грунт не спа добре. Постоя в кабинета си, наблюдавайки отражението си в огледалото. Установи, че е на четирийсет и две, а изглежда като петдесет и две годишен, ако не и повече. Да, този затлъстял чичко с пепеляво лице наистина приличаше да е прехвърлил половин век.
Сви рамене и набра номера на Кристофер.
Никакъв отговор.
На първо време Гунар Барбароти се отказа да използва телефон. Щеше да прибегне до услугите му само ако изчерпеше останалите възможности. Отказа се и да се свързва с колегите си от районното управление в Стокхолм. Навярно бяха затрупани с работа и една молба за съдействие от провинциален полицай по почти безнадежден случай по обясними причини би изглеждала доста нелепо.
Барбароти се обади на Бакман и й съобщи за плана си: ще отиде на „Мусерунвеген“ в „Гамла Еншеде“, ще позвъни на номер 5 и ще помоли обитателите да му отговорят на няколко въпроса. Нищо повече.
Надяваше се Якоб Вилниус да си е вкъщи. Все пак беше събота.
— Гениален план — похвали го Ева Бакман. — Сигурен ли си, че не му е казала за срещата ви?
— Абсолютно. Нали няма да си изключваш телефона? Ще ти звънна, ако стане напечено.
Бакман обеща да остане на линия. Нямала никакви планове за събота. Четиримата мъже в семейството й вече загрявали в залата за хокей, но тя не възнамерявала изобщо да излиза.
— Добре. Усещам, че сме близо до развръзката.
— Внимавай — предупреди го Ева Бакман.
Барбароти се качи на метрото и слезе на станция „Горското гробище“. Мина под магистралата и пристигна на „Мусерунвеген“ 5 минути преди дванайсет и половина. Постоя на тротоара, загледан в красивата, стара дървена къща с порутен покрив, опитвайки се да превъзмогне тиктакащото безпокойство в себе си. Времето беше омекнало, улиците се бяха покрили с киша, а в градината на къщата снегът още не се бе стопил: и по дърветата, и по земята. Вътре не се виждаха признаци на живот. На рампата пред гаража не бе паркиран автомобил. Да не би да са отишли да пазаруват, усъмни се инспекторът. Вероятно са поели към халите в „Йостермалм“, за да си накупят хранителни продукти и вино за вечерта. Барбароти си спомни колко нищожен се почувства миналия път, когато дойде в този скъпарски квартал. Ала тогава забеляза и друго: Кристина Хермансон също не се чувстваше комфортно в обстановката.
Отвори портата и влезе. Изкачи трите стъпала към входната врата и позвъни.
Изчака половин минута и пак натисна звънеца.
Никаква реакция. „Какъв идиот съм! Излезли са, разбира се. Всеки нормален човек знае, че в дванайсет и половина в събота нормалните хора пазаруват.“
Барбароти излезе на улицата и се впусна в изпълнение на план Б: обяд и после нов опит.
А ако и план Б не проработи, ще се възползва от план В: телефонът. Все пак бе записал домашния и служебния номер на Якоб Вилниус, както и личните номера на него и съпругата му.
Ала все пак този план неслучайно фигурираше под буквата В. Разговор с Якоб Вилниус очи в очи би донесъл на инспектора значителни предимства. Идеята на Барбароти беше да му зададе въпроси и да наблюдава реакцията му, без да му дава възможност да се подготви.