Да, безспорно телефонът имаше повече недостатъци, отколкото предимства. Не виждаш събеседника си или поне засега повечето хора разговаряха, без да се виждат. И слава богу. Същността на телефонния разговор не позволяваше на Барбароти да осъществи целта си и да получи потвърждение на онова, което очакваше и на което се надяваше. Кимна с решителен вид и тръгна обратно към малкия площад до магистралата, където според нормативните уредби и обществения градоустройствен план следваше да се намира малка квартална кръчма.
И такава кръчма наистина имаше. Казваше се „Червената лампа“. Барбароти прекара близо час в компанията на мешано от ситно нарязани картофи, салам, лук на тиган и прясно сварено червено цвекло и слабоалкохолна бира. За десерт — кафе и пастичка с марципанов пълнеж и шоколадова глазура. Ева Бакман му звънна да попита как вървят нещата.
— Въпрос на време е да се отприщят — отвърна той.
В два без пет Барбароти позвъни за втори път на вратата на „Мусерунвеген“ 5. Пак безрезултатно. В три и половина отново никой не отвори. Падна здрач и заваля силен дъжд. Капките биеха косо.
„Какво, по дяволите, правя? — ядоса се Барбароти и се отправи неохотно към метростанцията. — Защо поне не си взех чадър?“ Четирийсет и пет минути по-късно задейства от хотелската стая план В.
— Олеле! — възкликна Ева Бакман. — Толкова зле ли е положението?
В седем и половина вечерта Барбароти се бе свил в единственото кресло в стаята и оглеждаше недоволно панталоните си. Върху двата крачола се мъдреха две големи лекета от червено цвекло. „Единственият резултат от днешния работен ден“ — обобщи той наум.
— Да, много зле е — потвърди той.
— Звучиш изморен.
— Вероятно защото съм изморен.
— Понякога нещата просто не вървят. Сигурно са отишли на разходка с яхта, например.
— През декември? Ти наред ли си?
— Просто се опитвам да разведря един свой колега. Ще се заемем с този тип, когато се появи. Никой закон не задължава гражданите да си вдигат телефона… или да си стоят вкъщи.
— Благодаря ти за информацията. Много добре знам. Само казвам, че съм ядосан. Не съм свикнал да не ми вдигат телефона.
— Остави ли съобщение?
— Не, разбира се. Защо да му давам преднина?
— Сякаш си убеден, че той е замесен.
— Така ли?
— Да.
— Изобщо не съм сигурен във вината му, но съм убеден, че искам незабавно да говоря с него. От изчезването на Хенрик Грунт обаче измина близо година и навярно припряността ми е излишна.
— Точно това се опитвам да ти обясня. Успокой се, излез, изпий една бира или се обади на Мария.
— На Мариан.
— Какво?
— Казва се Мариан.
— Добре де. Обади й се да си погукате и забрави за този съмнителен продуцент. Не заслужава вниманието ни. Ще продължим работа в понеделник, като се прибереш.
— Ти си истински балсам за душата, Бакман — въздъхна Барбароти.
— И мъжът ми твърди същото. Когато се намира в добро настроение. Целувки и чао.
„Не ми се излиза — помисли си той, след като гласът на Ева Бакман изчезна в слушалката. — Не и в това отвратително време.“ Погледна през прозореца, но заради дъжда не различи почти нищо. Вятърът запращаше порой от дъждовни капки върху прозореца и Гунар имаше чувството, че се намира в аквариум, където върлува буря. Навярно централната гара и кметството си стояха по местата. Не че го беше грижа. Униние като стомашна киселина изгаряше Барбароти. „Какво си въобразявам? — запита се той. — Какво търся тук?“ Извади късмет, че не поиска съдействие от стокхолмската полиция. Щяха да се спукат от смях.
Вслуша се във вътрешния си глас и в посланията на боговете, определящи времето, и си остана в стаята. Разлисти информационния каталог върху миниатюрната маса зад бюрото, позвъни на рецепцията и поръча да му донесат салата „Цезар“ и чаша тъмна бира.
Изгледа новините и две трети от стар американски гангстерски филм. Телефонът звънна.
„Мариан“, помисли си той с надежда и изключи звука на телевизора.
Но се оказа Лейф Грунт от Сундсвал.
44
Тя изгаси осветлението и затвори очи.
„Двоен мрак — помисли си. — Точно от това имам нужда. Точно това заслужавам.“ И изведнъж чуждата стая й се стори като прегръдка; като защитен пашкул, като майчина утроба, където да си почива спокойно. Защитена от всякакви опасности. Скрита. Спасена. И тя се вслушваше в тишината. Чуваше се единствено лекото бръмчеше на вентилационната система и още по-слабото дишане на Келвин.