Уличница и панаирджийски клоун? Навярно Роберт има право. Мислите се гърчеха в главата й като заблудени змии. Детето в корема й изрита.
„Ще се принудя да ги изоставя — порази я ужасно съмнение. — Да, ще ми отнемат децата, освен ако не ги скрия в чужбина възможно най-далеч оттук.“
В душата й се всели паника. „Как ще преживея тази нощ? Нима ще будувам до разсъмване? Защо нямам поне една сънотворна таблетка в несесера?“
Разсъмване ли? Какво разсъмване? Самолетът излита в седем и половина. Докато се издигнат над облаците, около тях ще се спуска въгленовочерен нощен мрак. Трябва да се регистрира на гише „Летищен контрол“ най-късно в шест. Кристина продължи да чете:
Като дете Юн дълго време си мислеше, че някой по погрешка го е оставил в това семейство; че са го объркали с друго дете; че неговата майка не е истинската му майка, а баща му — истинският му баща. Навярно в болницата сестрите са объркали бебетата и един ден грешката им ще лъсне. Тогава ще позволят на Юн да се върне там, откъдето е произлязъл: тъмно, влажно място без хора, обитавано от чудновати същества с дълга козина и рога, но с човекоподобни лица. Говорят на човешки език. Юн често ги сънуваше и ги обикна. Веднъж попита майка си кога най-после ще дойдат да го вземат. Да, Юн зададе въпроса на майка си, ала баща му се оказа наблизо и му зашлеви плесница. Тя дълго горя върху бузата на Юн и дори години по-късно, в зряла възраст, се случваше да си припомня болката от шамара — особено през мрачни и влажни дни.
Кристина избута листовете. Идваше й в повече. Думите на Роберт не й вдъхваха кураж, а, напротив, предизвикаха задушаване. Обзе я клаустрофобично усещане, сякаш… сякаш в утробата, където досега се чувстваше защитена, се появи нова, по-тясна утроба и я обгърна непрогледен мрак.
Погледна към телевизора. Дигиталните цифри я осведомиха, че реалността е стигнала до 00:32. Очите й започнаха да се затварят. Провери дали е нагласила алармата на телефона си за 05:00, изгаси осветлението и се върна в леглото. Сложи ръка върху гърдите на Келвин. „Мили боже, прати ми малко сън — помоли се тя. — Нека посънувам брат ми. Искам просто да си лежа в пашкула с децата и да сънувам Роберт до безкрай. Роберт, но не и думите, написани от него. А може и Хенрик. Искам да сънувам Хенрик жив и щастлив.“ Кристина не таеше почти никакви надежди молбите й да бъдат чути, ала след десет минути все пак се унесе в сън.
Гунар Барбароти глътна още малко поизстинало кафе и прикова поглед в колегата си Хелгрен или Хелберг. Не си спомняше как точно се казва. Ала благодарение на очите му — едното синьо, другото кафяво, Барбароти би го познал дори сред петдесет хиляди полицаи. Ако това се наложеше някога.
В момента — три без пет през нощта — изобщо не се налагаше. Намираха се в полицейското управление на остров Кунгсхолмен и се опитваха да отделят житото от плявата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барбароти.
— Казвам, че има самолетен билет за Банкок за утре.
— За Банкок ли? Ама че работа. Значи…
— Ти как мислиш? — прозина се Хелгренберг.
— Тя и детето ли?
— Не. Тя и мъжът й.
— Дали? И кога?
— В единайсет вечерта.
— От летище „Арланда“ ли?
— Що за въпрос? Откъде падаш?
— Извинявай. Израснах в Манхатън и в Рио де Жанейро. Ти къде живееш? Май каза в Хьокаренген?
Хелгренберг не отговори. Само се почеса по тила и зяпна Барбароти с глуповато изражение.
— Все едно — махна с ръка Гунар. — Така или иначе, това трябва да се сметне за много гореща следа.
— Нали и аз това казвам. Най-добре да отидем и да я закопчаем.
— Детето — сети се Барбароти. — Тя ще вземе и детето със себе си.
— Вероятно то може да пътува с билета на баща си — предположи Хелгренберг. — Надявам се, не допускаш, че и той ще пътува с тях?
— Очевидно няма да пътува. Дали е позволено да се преотстъпва билет?
Колегата му разтри с юмрук кафявото си око.
— Нямам представа — призна той. — Но ако е малко дете, сигурно става по-лесно.
— Ще разберем.
— Кои сме „ние“?
— Добре, аз ще се заема. Знаем ли номера на полета?
Хелгренберг му подаде лист.
— Ще пътува с „Тай Еър“. Самолетът излита в 23:10. Ще имам време да полегна малко.
— Върви — окуражи го Барбароти. — Но преди това се обади да ме закарат до хотела.
— Щом се налага.
Наближаваше четири и половина. След като говори с летище „Арланда“, остави слушалката. Чувстваше се изморен до прилошаване. Слепоочията му туптяха, а осем чаши гадно кафе горяха в стомаха и гърлото му. Ала тъкмо положи глава върху възглавницата, и в съзнанието му се втурна отлетяла мисъл; идея, която в началото тежеше не повече от връхчето на пеперудено крилце, но полетът й през свръхнапрегнатото му съзнание накара ветропоказателя да се обърне и да не му позволи да заспи.