„Защо пропилявам скъпоценните си сутрешни минути с мисли за тази кръгла нула? — запита се тя. — Защо не се отпусна и не си прочета вестника? Май започвам да откачам.“
Но чашата с кафе и вестникът не й подействаха ни най-малко успокоително. Нападаха я само черни мисли. Вдигна очи към кухненския часовник (купила го беше от ИКЕА съвсем импулсивно за 49 крони и 50 йоре през есента на далечната 1979-а; далечна и въпреки това неизличима от паметта й) и видя, че са минали двайсет минути след шест. Оставаха още поне седемнайсет часа, докато стрелките се смилят над нея и дойде време да се мушне пак в леглото, оставяйки зад гърба си поредния безсмислено прекаран ден. А после да заспи и да спи колкото се може по-дълго…
Днешната неделя представляваше вторият ден след пенсионирането й — последното значимо житейско събитие преди смъртта, както дружелюбно се бе изразил един познат. Само да имаше под ръка оръжие, Розмари щеше мигом да докаже с личен пример истинността на това твърдение; щеше да изстреля куршум в главата си, преди Карл-Ерик да влезе в кухнята и като всяка сутрин неизменно да изпъне гръден кош и да се похвали, че е спал като бебе. Ако статиите, които Розмари бе чела за изживяването да си на косъм от смъртта, са верни, и духът й действително се въздигне към тавана, би й било интересно да наблюдава реакцията на Карл-Ерик, когато я намери с лице върху масата, потопено в голяма локва топла кръв.
Хората не постъпват така. Особено когато нямат надеждно оръжие, а и нали трябва да помислиш и за децата. Розмари отпи от кафето, опари си върха на езика и превключи на ежедневна вълна. Какво я очаква през този втори ден след края на професионалния й живот?
Да изчисти цялата къща — ето какво. Утре щяха да заприиждат деца и внуци, а във вторник предстоеше големият ден.
Денят, който трябваше да бъде с главно Д, но се очакваше да се превърне в грандиозен провал заради Роберт. Точно така. Цяла есен планираха как ще поканят между сто и сто и двайсет души на празненството. Да поканят повече ги възпираше единствено капацитетът на наетата зала, но след поредната — осма или дванайсета — среща на Карл-Ерик с разпоредителя Брюндин, последният заяви, че сто - сто и десет души няма да бъдат никакъв проблем.
По-точно, нямаше да бъдат никакъв проблем. Скандалът около Роберт избухна в събота, 12 ноември. Бяха запазили залата отдавна, но разпоредителят склони да отменят резервацията без санкции. Вече бяха изпратили около седемдесет покани и бяха получили двайсет потвърждения. Хората все пак проявиха разбиране, след като им обясниха, че с оглед на създалите се обстоятелства предпочитат да празнуват в тесен семеен кръг и грандиозното тържество се отменя.
Да, доста хора проявиха разбиране към затруднението им. Зрителите на предаването наброяваха близо два милиона, а който го бе пропуснал, узна за него от вечерната преса още на следващия ден.
РОБЕРТ ЧЕКИДЖИЯТА. Водещото заглавие се запечата в майчиното сърце на Розмари като дамга върху крастава свиня. Тя не се самозалъгваше: докато е жива, този ужасен епитет неизменно ще съпровожда името на Роберт в мислите й. Розмари се зарече никога, никога повече да не разгърне „Афтонбладет“ или „Експресен“. Досега нито веднъж не бе нарушила това свое обещание.
И така: големият празник се смали до семейно тържество в тесен кръг.
В училище колегите й също се държаха дискретно. Пред лицата им падна жалостива, деликатна завеса. След общо шейсет и шест години стаж съпрузите Хермансон се бяха оттеглили дружно от окървавената писта на педагогиката, както се изрази някой умник, но не Флескбергсон. На сбогуване колегите им отбелязаха събитието със събиране на колектива и с торта, с шейсет и шест червени рози и подарък — сервиз от кована мед. Още щом разкъса опаковъчната хартия и зърна сервиза, Розмари се усъмни дали чашите не са същите, които осмокласниците на Елунсон бяха изработили по време на часовете по металообработка при нея, за да не им навърти „слаб“.
Елунсон, за разлика от Флескбергсон, притежаваше добре развит нюх към ироничното в живота.
Шейсет и пет плюс четирийсет е равно на сто и пет — вторият важен сбор през декември. За Розмари не беше тайна, че Карл-Ерик малко се ядоса, задето сборът не е сто, но срещу фактите не се рита. Всъщност Карл-Ерик никога не се опитваше да променя фактите. Розмари се протегна колебливо, за да раздвижи гръбнака си, но без да става от стола. Върна се в онази нощ преди четирийсет години, когато успя да потисне две контракции и устиска, докато стрелките минат дванайсет. Карл-Ерик не успя да прикрие радостта си, задето първородната му дъщеря излезе от майчината си утроба не кога да е, а точно на двайсет и петия му рожден ден. Ева и Карл-Ерик имаха невероятно силна връзка. Розмари смяташе, че тази връзка е била създадена още тогава, при раждането на дъщеря й. Още тогава, в болницата в Йоребру, четири минути след полунощ на 20 декември 1965. Акушерката носеше името Жералдин Тюлпин — поредният незабравим факт от въпросния ден.