— Надвечер. С кола. Не спомена точен час.
Карл-Ерик Хермансон кимна замислено, отвори широко уста и лапна препълнена лъжица с натурален йогурт, смесен с непресовани овесени ядки, недокосвани от човешка ръка и обогатени с 32 полезни минерала и селен.
Розмари се зае да мине с прахосмукачка цялото жилище. В знак на солидарност Карл-Ерик, въоръжен със списъка за пазаруване, тръгна с колата към внушителната сграда на веригата КООП в индустриалната зона Билундсберг, за да купи петстотин килограма продукти, необходими за празненството, и коледна елха.
Докато влачеше след себе си старата, удивително здрава прахосмукачка, марка „Волта“, купена от щанда за домашни електроуреди в „Електрически уреди на братя Ериксон“ през далечната 1983-та, Розмари се опитваше да пресметне колко важни решения е взела през шейсет и три годишния си житейски път.
Да видим… Тя ли взе решението да се омъжи за Карл-Ерик Внушителния бор? Съвсем не. Запознаха се още като гимназисти в Каролинския институт (тя — свенлива първокурсничка, той — стилен, костюмиран и напет третокурсник). Тогава Карл-Ерик сломи съпротивата й, както впоследствие — по време на съвместния им живот — сломи и самата нея. Когато й предложи брак, първоначалното й „не“ се преобрази в „може, но искам преди това поне да завършим“, а накрая — в „добре, де, ама първо трябва да си намерим квартира“. Ожениха се през 1963-та. През юни 1965-а Розмари се записа да учи текстил в Семинарията за обучение на домакини. Ева се роди само половин година по-късно. И дъщеря й не се появи като плод на нейно решение.
Розмари реши да стане учителка по шиене и текстил, защото най-добрата й (и единствена) приятелка от гимназията Будил Рьон вече бе поела по този път. Заедно си взеха изпита, а Будил започна работа в Буден в училище на петстотин метра от дома на родителите на приятеля й Сюне. И май и до ден-днешен живееха там. В продължение на петнайсет години двете с Розмари си пишеха редовно писма, но последната коледна картичка от Будил бе навършила седем или осем години.
„Засега нито едно важно решение“ — заключи Розмари и замъкна прахосмукачката-чудо през коридора, за да продължи чистенето в стаите за гости. Или някогашните стаи на децата й. Все едно. Стаята на Ева, стаята на Роберт и тесничкия „килер“ на Кристина. Просто Розмари и Карл-Ерик изобщо не бяха планирали повече от две деца, още повече че след само два опита се сдобиха с по едно от всеки пол. Но животът ги изненада. Той следваше свой собствен ход и не се съобразяваше с хорските сметки. Кристина се роди пред 1974-та. Десет месеца по-рано Розмари бе спряла противозачатъчните по съвет на гинеколога си и ако не бяха разнообразили отчайващата екскурзия до Гърция с креватни преживявания, появата на трето дете щеше да им се размине. Но Карл-Ерик бе забравил да купи презервативи и не беше успял да излезе навреме от нея. „Какво да се прави, shit happens[2]“, заключи Розмари. Що за изрази й хрумваха в това студено декемврийско утро? Един господ знаеше какво й става, но нещо със сигурност не беше наред. Напоследък и времето й се струваше необичайно. Неутралното винаги е за предпочитане. В Шумлинге — градче в покрайнините на Западна Швеция — още не бе паднал и сантиметър сняг. Розмари погледна през прозореца. Сякаш дори дневната светлина се бе обезсърчила и предала. Въздухът имаше цвят на каша от грухано жито.
Едва когато нави на руло килима в хола, махна накрайника на прахосмукачката и започна да изсмуква праха и паяжините от корнизите, взе важно решение. Майната му на всичко.
Казваше се Йоран, ходеше със сандали на бос крак и заместваше училищния педагог през първия срок. Тогава Розмари започваше третата си година в училището, а от раждането на Кристина бяха изминали пет. Умът й не побираше защо този брадясал чаровник иска да бъде с трийсет и шест годишна майка на три деца. Затова му отказа. Именно този неин отказ представляваше най-важното решение в живота й. Тя бе отблъснала току-що разведен, широкоплещест, разгонен ухажор. Случи се по време на организирано от училището пътуване с кораб до Финландия. Внушителния бор в педагогиката се бе разболял за трети път през целия си живот (ако не броим пъпната му херния по рождение) и не успя да дойде. Младият педагог ухажва Розмари часове наред в каютата й. Умоляваше я и я заклеваше да му се отдаде. Тя не склони. Черпи я с грог, купен от безмитен магазин. И това не помогна. Поднесе й малинов ликьор. Розмари остана непоклатима.
Питаше се какво ли е станало с него. Спомняше си загорелите му от слънцето пръсти на краката със снопчета косми. Появата му й беше открила възможност да промени живота си, но тя я бе пропуснала. Сигурно е било за добро. За цял живот бе допуснала един-единствен мъж в утробата си, в момента безвъзвратно пресъхнала и негостоприемна. Но доколкото знаеше, членът на Карл-Ерик също не си бе позволявал волности по време на четирийсет и две годишния им брак. Преди да се венчаят, той й бе признал, че е спал с някоя си Катарина: случило се във втори курс, по време на традиционното бдение за празника на света Лусия. Карл-Ерик поясни, че тя изобщо не била негов тип, и не пропусна да наблегне върху този факт, когато през осемдесетте години същата тази Катарина преживя своите пет минути слава, след като нахлу в банка и взе заложници в Сефле[3]. „Защо крадец би избрал да ограби именно банка в Сефле?“ — недоумяваше Розмари.