Вечер си вареше наденица и картофи и гледаше през прозореца на кухнята, докато се хранеше. На следващата сутрин отново тръгваше на работа. Рутината му харесваше, беше му приятно да знае какво да очаква. Откакто баща му почина, той все по-често делеше хората на такива, които постъпват правилно, и такива, които не го правят. Хора, които действаха, и други, които само приказваха. Уве гледаше много да не приказва и да върши каквото трябва.
Нямаше приятели. От друга страна обаче, нямаше и врагове, освен Том, който, откакто го повишиха в бригадир, използваше всяка възможност да стъжни живота на Уве. Възлагаше му най-мръсната и тежка работа, крещеше му, подлагаше му крак, когато отиваше на закуска, изпращаше го да проверява вагони, същевременно ги пускаше, докато Уве лежеше без всякаква защита на траверсите. Когато стреснатият Уве се мяташе настрани в последния момент. Том се смееше презрително и крещеше.
– Внимавай какво правиш, да не свършиш като стареца.
Уве не надигаше глас, държеше си устата затворена. Нямаше никакъв смисъл да предизвиква човек, който бе два пъти по-едър от него. Ходеше на работа всеки ден и се справяше безупречно – работата беше достатъчно добра за баща му, а следователно и за него. Колегите се научиха да го ценят.
– Когато хората не дрънкат прекадено много, не ръсят дивотии – му каза един от по-старите работници.
Уве само кимна. Някои разбираха, други не.
Имаше такива, които разбраха защо един ден Уве се озова в кабинета на директора, и такива, които не разбраха.
Бяха минали почти две години от погребението на баща му. Уве тъкмо бе навършил осемнайсет. Бяха хванали Том дакраде от парите, събрани в един от вагоните. Вярно е, че единствено Уве го видя как ги взема, но Том и Уве бяха единствените във вагона, когато парите изчезнаха. Както обясни един сериозен човек от кабинета на директора, когато повикаха Том и Уве, никой не би повярвал, че Уве е виновникът. Той, разбира се, не беше.
Оставиха Уве на дървен стол в коридора пред кабинета на директора. Той седя загледан в пода петнайсет минути, докато вратата не се отвори. Том излезе, стиснал толкова решително юмруци, че кожата на китките му беше побеляла.
Опитваше се да срещне погледа на Уве, но Уве не вдигна очи от пода, докато не го повикаха в кабинета на директора.
В стаята бяха насядали сериозни мъже в костюми. Директорът пък крачеше напред-назад зад бюрото, почервенял, което издаваше, че е твърде ядосан, за да се спре на едно място.
– Седни, Уве – обади се най-сетне един от мъжете.
Уве срещна погледа му и го позна. Навремето баща му беше поправил автомобила му. Той караше син опел „Манта“. Двигателят беше огромен. Човекът се усмихна приятелски на Уве и посочи стол по средата на стаята. Сякаш се опитваше да му подскаже, че е сред приятели и може да се отпусне.
Уве поклати глава. Собственикът на опела кимна с разбиране.
– И така. Това е просто формалност, Уве. Никой от нас не вярва, че си взел парите. Трябва само да ни кажеш кой ги взе.
Уве сведе поглед към пода. Мина половин минута.
– Уве?
Уве не отговори. Най-сетне резкият глас на директора наруши мълчанието.
– Отговори на въпроса, Уве.
Уве продължаваше да мълчи. Сведе очи към пода. Присъстващите в костюмите вече не бяха толкова уверени, усещаше се, че са объркани.
– Уве... разбираш ли, че трябва да отговориш на въпроса? Ти ли взе парите?
– Не – отвърна непоколебимо момчето.
– Тогава кой?
Уве мълчеше.
– Отговори на въпроса! – нареди директорът.
Уве вдигна поглед. Изпъна гръб.
– Не съм от хората, които говорят кой какво е направил – заяви той.
В стаята се възцари тишина, която продължи няколко минута.
– Уве, разбираш ли, че ако не ни кажеш кой е бил и ако има един или повече свидетели, които твърдят, че си бил ти... Тогава ще стигнем до заключението, че си бил ти – обясни рязко директорът.
Уве кимна, но не обели и дума повече. Директорът го наблюдаваше, сякаш блъфираше по време на игра на карти. Лицето на Уве не трепна. Директорът кимна мрачно.