– Можеш да си вървиш.
И Уве си тръгна.
Петнайсет минути по-рано в кабинета на директора Том беше набедил Уве.
Следобеда двама от младите в смяната на Том, преизпълнени от желание да спечелят одобрението на по-стария, заявиха, че са видели със собствените си очи как Уве взел парите. Ако Уве бе посочил, че Том ги е откраднал, тогава щеше да е думата на единия срещу другия. Сега обаче бе думата на Том срещу мълчанието на Уве. На следващата сутрин бригадирът му каза да си опразни шкафчето и да се яви пред кабинета на директора.
Том беше пред вратата на съблекалнята и му се подигра.
– Крадец! – изсъска той.
Уве го подмина, без да вдигне очи.
– Крадец! Крадец! Крадец! -заповтаря един от по-младите, които го бяха набедили, докато един от по-възрастните в смяната не го перна по ухото, за да го накара да престане.
– Крадец! – изкрещя демонстративно Том, толкова високо, че думата продължи да отеква в главата на Уве няколко дни по-късно.
Уве излезе във вечерния мрак, без да се обърне. Пое си дълбоко дъх. Беше вбесен, но не защото го нарекоха краден Той бе от хората, които се интересуваха как ги наричат. Само че срамът, че е изгубил работата, на която баща му посвети целия си живот, прогаряше гърдите му.
Разполагаше с предостатъчно време да премисли живота си, докато вървеше за последен път към канцеларията, стиснал в ръце вързоп работни дрехи. Все още харесваше работата си тук. Имаше си свестни задачи, свестни инструменти, истинска работа. Прецени, че когато полицията приключи с разследването и се разправи с крадците, той ще се опита да отиде другаде, където да си намери работа като тази. Може би щеше да отпътува някъде далече. Вероятно трябваше да остави доста разстояние между себе си и криминалното досие, ако иска то да остане в миналото. Даваше си сметка, че тук не го задържа нищо. Поне не беше станал от хората, които дрънкаха за щяло и нещяло. Надяваше се да накара баща си да му прости, че е изгубил работата, когато се съберат отново.
Седя на дървения стол в коридора почти четирийсет минути, преди жена на средна възраст в тясна черна пола и очила с издължени рамки не го покани в кабинета. Затвори вратата след него. Той влезе. Все още стискаше работните дрехи. Директорът седеше зад бюрото си, преплел пръсти пред себе си. Двамата мъже се гледаха дълго, сякаш всеки бе пред интересно платно в музей.
– Том е откраднал парите – заяви директорът.
Не го каза като въпрос, просто съобщаваше факт. Уве не отговори. Директорът кимна.
– Само че мъжете от вашето семейство не са издайници.
И това не беше въпрос. Затова Уве не отговори.
Директорът забеляза, че момчето изпъна гръб, когато чу „мъжете от вашето семейство“.
Директорът кимна отново. Сложи си очила, прегледа купчина листове и започна да пише нещо. Сякаш в този момент момчето изчезна от стаята. Уве стоя пред него толкова дълго, че започна да се съмнява дали директорът не е забравил за присъствието му. Директорът вдигна поглед.
– Да?
– Хората са такива, каквито са, заради онова, което вършат, не заради онова, което приказват – рече Уве.
Директорът го погледна изненадано. Това бе най-дългото изречение, което някой в железниците бе чул момчето да изрича, откакто започна работа преди две години. Уве нямаше представа откъде избликнаха думите. Просто усети, че трябва да ги каже.
Директорът отново сведе поглед над листовете. Записа нещо. Побутна лист върху плота. Даде знак на Уве да се подпише.
– Това е декларация, че доброволно си се отказал от работата – заяви той. Уве се подписа. Изправи се, а по лицето му се изписа упорство.
– Кажете им да влязат. Готов съм.
– На кого да кажа? – попита директорът.
– На полицията – отвърна Уве и стисна юмруци.
Директорът поклати бързо глава и отново се зарови в документите.
– Струва ми се, че свидетелските показания на очевидците са се изгубили в бъркотията.
Уве пристъпи от единия крак на другия, тъй като не знаеше как да отговори на казаното. Директорът махна с ръка, без да го поглежда.
– Можеш да си вървиш.
Уве се обърна. Излезе в коридора. Затвори вратата след себе си. Усещаше главата си някак лека. Тъкмо когато бе на входа, жената, която го покани да влезе, го настигна с енергична крачка и преди той да успее да се дръпне, тикна лист в ръцете му.
– Директорът иска да знаеш, че си назначен за нощен чистач във влака за дълги разстояния, така че утре сутринта се обади на бригадира – предупреди строго тя.
Уве погледна първо нея, след това и листа. Тя се приближи.– Директорът ме помоли да ти предам още нещо. Не си взел портфейла преди девет години. Проклет щял да е, ако повярва, че си взел нещо сега. За него би било жалко да изрита сина на един свестен човек на улицата само защото синът има същите принципи.