В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето. Цяла една страна се изправяше на крака и аплодираше факта, че вече никой не е в състояние да направи нещо свястно. Открита прослава на посредствеността.
Никой не може да сменя автомобилни гуми. Никой не знае как да монтира ключ за по-приглушена светлина. Никой не може да слага плочки. Никой не може да измаже стена. Никой не е в състояние да си напише данъчната декларация. Знания, които са изгубени, все неща, за които навремето Уве разговаряше с Руне. След това обаче Руне взе, че си купи беемве.
Да не би човек да се превръщаше в тежък случай, защото е убеден, че трябва да има някаква граница? Според Уве не бе така.
Наистина не помнеше как започна неразбирателството с Руне. Но то продължи дълго. Беше нещо, свързано с радиатори и системите за централно отопление, за паркинг местата и дърветата, които трябваше да бъдат отсечени, за почистването на снега и косачките за трева, за отровата за плъхове в изкуственото езеро на Руне. В продължение на повече от трийсет и пет години те крачеха по еднаквите си тераси в еднаквите си къщи и отправяха многозначителни погледи един към друг през оградата. И ето че един ден, преди около година, всичко приключи. Руне се разболя. Повече не излезе от къщи. Уве дори не знаеше дали все още има беемвето.
Част от него все още усещаше липсата на стария дръвник.
И така, както казват хората, мозъкът работи на по-бързи обороти по време на падане. Все едно хиляди мисли ти минават през ума за няколко секунди. С други думи, Уве разполагаше с предостатъчно време за мислене, след като ритна стола, падна и се озова на пода, а мислите се зароиха в ума му. Остава да лежи по гръб, погледът му – отправен в продължение на почти половин вечност към куката, която все още се крепи на тавана След това в пълен шок поглежда към въжето, което се е скъсало и сега е разполовено.
Ама че общество, мисли си Уве. Не е ли в състояние да произведе качествено въже? Изругава цветисто, докато се опитва гневно да освободи краката си. Как, за бога, е възможно човек да скапе едно въже? Как да не можеш да направиш въже?
Не, вече и дума не може да става за качество, решава Уве. Надига се, изтупва се, оглежда стаята и пода на къщата. Усеща, че бузите му горят и не е сигурен дали е от гняв, или от срам.
Поглежда към прозореца и спуснатите завеси, сякаш се страхува, че някой го е видял.
Това изобщо не е нормално, мама му стара, мисли си той. Вече дори няма начин да се самоубиеш както си му е редът. Уве вдига скъсаното въже и го изхвърля в боклука в кухнята. Сгъва найлоните и ги прибира в торби на ИКЕА. Прибира бормашината и бургиите в кутиите им, след това излиза и подрежда всичко в бараката за инструменти.
Остава така в продължение на няколко минути и си мисли, че Соня открай време му опяваше да разтреби тук. Той все отказваше, знаеше, че всяко ново местенце ще му послужи за извинение да отиде и да купи нови безполезни неща, с които да запълни освободеното място. Сега обаче е прекадено късно да разтребва и той знае, че е така. Вече няма желание да излезе, за да купува безполезни неща. Сега вече след разтребването ще зейнат много празни места. А Уве мрази празните места.
Пристъпва към работния плот, вдига раздвижен гаечен ключ и малка пластмасова кутия за вода. Излиза, заключва бараката, подръпва бравата три пъти. След това тръгва по тясната алея между къщите, завива при последната пощенска кутия и натиска звънеца. Анита отваря вратата. Уве я поглежда, без да каже и дума. Вижда Руне, седнал в инвалидната си количка, да зяпа с празен поглед през прозореца. Сякаш това е единственото, което е правил през изминалите няколко години.
– Къде са радиаторите? – измънква Уве.
Изненадана, Анита му отправя усмивка и кима колкото в
знак на благодарност, толкова и объркано.
– Ох, Уве, колко си мил, стига да не те притеснявам прекадено много...
Уве влиза в антрето, без да я изчака да довърши онова, което се кани да каже, без дори да си събуе обувките.
– Да, да, скапаният ден бездруго вече е напълно съсипан.
10
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ,
И КЪЩАТА, КОЯТО УВЕ ПОСТРОЙ
Седмица след осемнайсетия си рожден ден Уве изкара шофьорския курс, отговори на обява и извървя пеша двайсет и пет километра, за да си купи първия автомобил: син сааб „93“. Продаде стария сааб „92“, за да може да плати за новия. Не беше съвсем нов, дори беше доста поочукан, но Уве чувстваше, че един мъж не е истински мъж, докато не си купи свой автомобил. Така си беше.