Бе време на промени в страната. Хората се местеха, търсеха си нова работа, купуваха телевизори, а във вестниците започнаха да споменават „средна класа“. Уве не знаеше какво е това, но бе наясно, че не е част от тази прослойка. Средната класа се нанасяше в нови квартали, заобиколени със стени и грижливо окосени ливади, и скоро на Уве му стана ясно, че домът на родителите му е на пътя на прогреса. Ако имаше нещо, което средната класа не понасяше, то това бе онова, което заставаше на пътя на прогреса.
Уве получи няколко писма от градския съвет за така нареченото „изместване на градските граници“. Така и не разбра съдържанието на писмото, но разбра, че домът на родителите му не съответства на новопостроените къщи на улицата. Съветът го уведоми за намерението си да го принудят да им продаде земята, за да съборят къщата и да построят друга на нейно място.
Уве нямаше представа какво го накара да откаже. Дали не Ц> подразни тонът на писмото от градския съвет? Може би защото къщата бе единственото, което му беше останало от семейството.
Каквато и да беше причината, същата вечер той паркира първия си автомобил в градината и прекара няколко часа зад волана, загледан в къщата. Истината бе, че тя бе съборетина. Баща му се занимаваше с машини, не със сгради, и Уве не беше по-запознат от него. Напоследък използваше единствено кухнята и малката, свързана с нея стая, докато подът не се беше превърнал в танцова площадка за мишките. Наблюдаваше къщата от автомобила, сякаш се надяваше, че ако бъде достатъчно търпелив, тя сама ще започне да се ремонтира. Намираше се на границата между две области и сега щеше да бъде преместена или към едната, или към другата. Тя бе остатък от заличеното малко селце в самия край на гората, непосредствено до бляскавия жилищен квартал, в който хора с костюми сега се нанасяха със семействата си.
Костюмарите не харесваха самотния младеж в къщата, определена за събаряне в края на улицата. На децата им беше забранено да си играят около къщата на Уве. Уве вече бе наясно, че костюмарите предпочитаха да живеят близо до други костюмари. Нямаше нищо против, разбира се, но те се бяха нанесли в неговия квартал, не беше обратното.
И така, изпълнен със странно непочитание, което караше сърцето му да бие по-бързо за пръв път от години, той реши да не продава къщата на градския съвет. Реши да направи тъкмо обратното. Да я стегне.
Той, разбира се, нямаше представа как да го постигне. Не правеше разлика между сглобка чрез длаб и зъб от тенджера с картофи. Даде си сметка, че новите му часове на работа освобождават дните му, затова отиде на близък строеж и постъпи на работа. Прецени, че това е най-подходящото място да научи достатъчно за сградите, а и без това не се нуждаеше от много сън. Бригадирът обясни, че можели да го вземат единствено като общ работник. Уве се съгласи.
И така, нощем събираше боклука от влаковете, които пътуваха на юг от града, а след три часа сън се катереше по скелето ту нагоре, ту надолу и слушаше какво говорят хората за тънкостите на строителството. По един ден в седмицата беше свободен и тогава пътуваше насам-натам да прекарва торби с цимент и дървени греди по осемнайсет часа без прекъсване, потен и самотен, рушеше и вдигаше отново единственото, което родителите му бяха оставили освен сааба и ръчния часовник на баща му. Мускулите на Уве заякнаха, той отслабна.
Бригадирът на строежа хареса трудолюбивия младеж и един петъчен следобед заведе Уве при купчина изхвърлени греди, вече нарязани, но с пукнатини, поради което бяха оставени за горене.
– Ако гледам настрани и нещо, което ти хареса, изчезне, ще реша, че си го изгорил – подхвърли бригадирът и се отдалечи.
Щом слуховете, че той строи къща, плъзнаха сред по-старите му колеги, ту един, ту друг започна да разпитва Уве. Когато събаряше стената на хола, жилав колега с разклатени предни зъби, след като в продължение на двайсет минути обясняваше на Уве какъв бил кретен, задето не се е ориентирал още в началото, му показа как да пресмята носещите греди. Когато слагаше дъсчения под в кухнята, по-едър колега, без малък пръст на едната ръка, след като го нарече „смотаняк“ поне трийсет пъти, му показа как да взема точни мерки.
Един следобед, тъкмо когато Уве се канеше да се прибере в края на смяната, той откри малка кутия, пълна с използвани инструменти, оставена при дрехите му. Някой бе надраскал на бележка „за хлапенцето“.