Къщата бавно придобиваше вид. Винт след винт, дъска след дъска. Никой не забелязваше, но и нямаше нужда някой да забелязва. Добре свършената работа е достатъчна награда, обичаше да казва баща му.
Не се пречкаше на съседите си, поне доколкото бе възможно. Знаеше, че те не го харесват, и не виждаше причина да им дава допълнителни муниции. Единственото изключение бяха възрастен човек и съпругата му, които живееха в къщата до Уве. Мъжът беше единственият от цялата улица, който не носеше вратовръзка.
След смъртта на баща си Уве не пропускаше ден да нахрани птиците. Забрави само веднъж. Когато на следващата сутрин излезе, за да компенсира забравеното, едва не се сблъска с възрастния господин край оградата, до хранилката за птици. Съседът го погледна обидено; в шепи носеше семенца. Двамата не си казаха и дума. Уве само кимна и по-старият отвърна с кимване. Уве влезе в къщата и оттогава не пропускаше.
Така и не си проговориха. Една сутрин обаче, когато старият застана на прага си, Уве боядисваше оградата. Когато приключи, боядиса и другата страна. Старият не каза нищо, но когато вечерта Уве мина покрай прозореца, двамата си кимнаха. На следващия ден го чакаше домашен ябълков пай на стълбите. Уве не беше вкусвал домашен пай, откакто майка му почина.
Продължи да получава писма от градския съвет. Тонът им ставаше все по-застрашителен и неприятен, защото той не ги беше потърсил за продажбата на имота. Накрая започна да изхвърля писмата, без дори да ги отваря. Ако искаха къщата на баща му, трябваше да дойдат и да се опитат да му я отнемат по същия начин, по който преди години Том се беше опитал да изтръгне от ръцете му портфейла.
След няколко сутрини Уве мина покрай къщата на съседа и забеляза стареца да храни птиците в компанията на момченце. Внучето му, досети се Уве. Остана да ги наблюдава тайно през прозореца на спалнята. Говореха тихо, сякаш споделяха велика тайна. Това му напомни за нещо.
Същата вечер се нахрани в сааба.
Няколко седмици по-късно Уве заби последния пирон в къщата си и когато слънцето се вдигна над хоризонта, той застана в градината, пъхнал ръце в джобовете на сините си панталони, за да огледа гордо постижението си.
Беше открил, че харесва къщи. Причината бе, че ги разбираше лесно. Можеше да измериш необходимото и да го нарисуваш. Нямаха течове, ако бяха водоизолирани, не се срутваха, ако бяха правилно издигнати. Къщите бяха честни, те ти даваха онова, което заслужаваш. Това, за нещастие, бе повече, отколкото можеше да каже за хората.
Дните се изнизваха. Уве ходеше на работа и се прибираше у дома, ядеше наденица и картофи. Не се чувстваше самотен, въпреки че нямаше компания. Една неделя, тъкмо когато местеше някакви греди, весел мъж с кръгло лице и зле ушит костюм се появи на портата. От челото му течеше пот и той помоли Уве за чаша вода, по възможност студена. Уве нямаше причина да му откаже и докато човекът пиеше, двамата се разприказваха. По-точно казано, човекът с кръглото лице говореше. Оказа се, че проявява огромен интерес към къщите. Очевидно вдигаше къща в друга част на града. Незнайно как, кръглоликият успя да накара Уве да го покани в кухнята за чаша кафе. Бе ясно, че момчето не е свикнало на подобно открито поведение, но след като цял час обсъждаха как се строят къщи, Уве бе готов да признае пред себе си, че е сравнително приятно да имаш компания в кухнята.
Тъкмо преди да си тръгне, човекът го попита небрежно за застраховката на къщата. Уве отвърна честно, че не се е замислял. Баща му не се интересуваше особено от застрахователни полици.
Веселякът с кръглото лице се вцепени от ужас и обясни на Уве, че го чака истинска катастрофа, ако нещо се случи с къщата му. След като изслуша внимателно многобройните му предупреждения, Уве се съгласи с него. Досега не се беше замислял над подобни въпроси. Затова в този момент се почувства глупав.
Тогава човекът помоли да се обади по телефона и Уве му позволи. Оказа се, че гостът му, благодарен за гостоприемството на непознатия в горещия летен ден, бе намерил начин да се отплати за щедростта му. Разбра се, че той работи за застрахователна компания и може да задейства връзките си и да уреди чудесна оферта за Уве.
Първоначално Уве се отнесе скептично. Поиска да види документите на човека, а той с радост му ги показа. След това отдели много време, за да договори по-добра сума.
– Костелив бизнесмен си – разсмя се човекът с кръглото лице.
Уве се почувства неимоверно горд при тези думи – костелив бизнесмен. Тогава брокерът погледна часовника си, благодари на Уве и каза, че трябвало да тръгва. На излизане подаде на Уве листче с телефонния си номер и обясни, че много му се иска да намине някой друг ден, да пият отново кафе и да поговорят за ремонта на къщата. Това бе първият път, в който някой изрази желание да стане приятел на Уве.