След като приключва, той се обляга за момент на дръжката на лопатата, забита в снежна пряспа край тясната пътека. Отпуска тежестта си на нея и наблюдава как слънцето се издига над сънените къщи. Остана буден почти през цялата нощ и обмисляше начините да умре. Дори нарисува диаграми и схеми, за да си изясни различните методи. След като внимателно прецени всички плюсове и минуси, той прие, че онова, което прави днес, е най-добрата от лошите алтернативи. Никак не му е приятно, че саабът няма да бъде на скорост и след това ще използва прекалено много скъп петрол без основателна причина, но това си остава фактор, който той трябва да приеме, за да свърши започнатото.
Прибира лопатата за сняг в бараката и влиза в къщата. Отново облича синия костюм. В края на цялата тази работа ще бъде с петна и ще се размирише, но Уве е решил, че съпругата му ще трябва да се примири, стига да успее да се добере до нея.
Закусва и слуша радио. Измива и избърсва плота. След това обикаля къщата, за да провери радиаторите. Гаси всички лампи. Проверява дали кафеварката е изключена. Облича синьото яке върху костюма, след това обува сабото, връща се в бараката и излиза оттам, стиснал навит пластмасов маркуч. Заключва и бараката, и входната врата, след това подръпва по три пъти всяка брава. Накрая минава по тясната пътека между къщите.
Бялата шкода изниква отляво и го изненадва толкова много, че той едва не пада в снежната пряспа до бараката. Уве хуква по алеята, подгонва колата и размахва юмрук.
– Не си ли се научил да четеш, тъп смотаняко? – изревава той.
Шофьорът, слаб мъж с цигара в ръка, изглежда, го е чул. Когато шкодата завива край навеса за велосипеди, погледите им се срещат през страничния прозорец. Човекът поглежда Увс и сваля прозореца. Вдига вежди.
– Забранено е за моторни превозни средства! – повтаря Уве и сочи знака, където е написано същото.
Тръгва към шкодата със свити юмруци.
Шофьорът провисва лявата си ръка през прозореца и изтръсква цигарата си. Сините му очи са напълно равнодушни. Поглежда Уве точно както човек би погледнал говедо зад ограда. Не е агресивен, просто е напълно равнодушен. Сякаш Уве е нещо, което може да избърше с мокър парцал.
– Прочети какво пи... – започва рязко Уве, когато се приближава, но човекът вече е вдигнал прозореца.
Уве изкрещява към шкодата, но непознатият не му обръща никакво внимание. Дори не потегля с писък на гуми, просто се отправя към гаражите, а след това се качва на главния път, сякаш ръкомахането на Уве е от значение колкото счупена улична лампа.
Уве стои вцепенен, толкова вбесен, че юмруците му треперят. След като шкодата изчезва от погледа му, той се обръща и тръгва обратно между къщите, толкова забързан, че едва не се препъва. Пред къщата на Руне и Анита, където личи, че е била паркирана бялата шкода, на земята се виждат два фаса. Уве ги вдига, сякаш са доказателствен материал във важен криминален случай.
– Здравей, Уве! – чува той предпазливия глас на Анита зад себе си.
Обръща се към нея. Застанала е на стъпалото, а сивата жилетка, в която е загърната, изглежда така, сякаш се опитва да сграбчи тялото ѝ, като две ръце, стиснали мокър калъп сапун.
– Да, да, здравей! – отвръща Уве.
– Човекът беше от общината – обяснява тя и кима в посоката, в която се бе отдалечила шкодата.
– Забранено е автомобили да влизат в квартала – заявява Уве.
Тя отново кима предпазливо.
– Каза, че има специално разрешение от съвета да влезе до къщата.
– Няма никакво идиотско...– започва Уве, след това млъква и преглъща думите.
Устните на Анита треперят.
– Искат да ми вземат Руне – казва тя.
Уве кима, без да отговори. Все още държи пластмасовия маркуч в ръка. Пъхва другия си свит юмрук в джоба. За момент се колебае дали да каже нещо, но след това поглежда надолу, обръща се и си тръгва. Изминал е няколко метра, когато се сеща, че угарките са в джоба му, но вече е късно да направи каквото и да било.
Русия бурен е застанал на улицата. Помияра започва да лае истерично, щом зърва Уве. Вратата на къщата зад тях е оставена отворена и Уве решава, че чакат нещото, наречено Аддерш. Помияра има нещо като козина в устата си, а собственичката му се хили доволно. Уве я поглежда, докато минава покрай нея, а тя не извива очи настрани. Усмивката ѝ става още по-широка, сякаш се хили за сметка на Уве.
След това минава между къщата си и тази на Дългуча и Бременната и вижда Дългуча, застанал на вратата.
– Здрасти, Уве! – провиква се гръмко той.
Уве вижда стълбата си подпряна на къщата на Дългуча. Русият маха весело. Очевидно днес е станал рано или поне рано за стандартите на консултант. Стиска в ръка тъп сребърен нож. Веднага се сеща, че се кани да го използва, за да оправи заялия прозорец на горния етаж. Стълбата на Уве, по която Дългуча се кани да се качи, е пъхната под ъгъл в една пряспа.