– Аз... трябваше да се... пазиш, когато вратата се отваря... – успява да изломоти Уве.
– Какви ги вършиш? – успява да го среже Бременната, докато наблюдава как саабът работи на празни обороти и изгорелите газове изскачат от пластмасовия маркуч на пода.
– Аз ли? Нищо – отвръща възмутено Уве и дава да се разбере, че му се иска да затвори отново вратата на гаража.
Едри червени капки се оформят в ноздрите ѝ. Тя покрива лицето си с едната ръка и замахва към него с другата.
– Трябва да ме закараш до болницата – обяснява тя и накланя глава назад.
Уве я поглежда скептично.
– Я стига, стегни се. Потекло ти е малко кръв от носа.
Тя изругава и Уве решава, че е на фарси, след което стиска здраво носа си с палец и показалец. После клати нетърпеливо глава и по връхната ѝ дреха започва да капе кръв.
– Не е заради носа!
Уве я поглежда недоумяващо. Пъха ръце в джобовете.
– Не е ли? Ами защо?
Тя пъшка.
– Патрик падна от стълбата.
Отпуска глава назад и Уве започва да говори на долната страна на брадичката ѝ.
– Кой е Патрик? – пита той брадичката.
– Съпругът ми – отвръща брадичката.
– Дългуча ли? – уточнява Уве.
– Същият – потвърждава брадичката.
– Значи е паднал от стълбата – изяснява Уве.
– Да, докато отваряше прозореца.
– Ясно. Невероятна изненада, беше повече от ясно, че...
Брадичката изчезва и на нейно място се появяват големите кафяви очи.
Не са никак весели.
– Ще се разправяме ли, или какво?
Уве се почесва по главата малко притеснено.
– Не, не... ти не можеш ли сама да караш колата? Идете с малката редосеялка, с която пристигнахте онзи ден – опитва се да протестира той.
– Нямам книжка – отвръща тя и попива кръвта от устната си.
– Как така нямаш? – пита Уве, сякаш думите са напълно неразбираеми.
Тя отново въздиша нетърпеливо.
– Слушай сега, нямам шофьорска книжка и това е. Какъв ти е проблемът?
– Ти на колко си? – пита Уве, вече почти омагьосан.
– На трийсет.
– На трийсет значи! И нямаш шофьорска книжка! Да не би нещо да не ти е наред?
Тя изпъшква, стиснала носа си с една ръка, а с другата щраква с пръсти пред лицето на Уве.
– Съсредоточи се, Уве! Болница! Трябва да ни закараш до болницата!
Уве я поглежда почти обидено.
– Кого да закарам? Трябва да повикаш линейка, ако човекът, за когото си омъжена, не може да отвори прозорец, без да падне от стълба...
– Вече се обадих! Откараха го в болницата. Само че за мен не остана място в линейката. Сега, заради снега, всички таксита в града са заети, а автобусите са претъпкани!
Размазани струйки кръв се стичат по едната ѝ буза. Уве стиска зъби толкова силно, че се чува проскърцване.
Не можеш да имаш доверие на тъпите автобуси. Всичките шофьори са пияници – обяснява тихо той, извил брадичка под такъв ъгъл, че човек би си казал, че се опитва да скрие думите вътре в яката си.
Тя може и да е забелязала как се промени настроението му, щом спомена думата „автобус“. Може и да не е. Все едно. Чужденката кима, сякаш това обяснява всичко.
– Добре. Значи трябва да ни закараш.
Уве прави дьрзък опит да насочи заплашително пръст към нея. За свой ужас открива, че не е толкова убедителен, колкото се е надявал.
– Няма никакво „трябва“. Аз да не съм ти пренос-превоз? – успява да изсъска най-сетне той.
Тя обаче стиска носа си с палец и показалец още по-силно. След това кима, сякаш няма никакво намерение да го слуша. Маха раздразнено с ръка към гаража и пластмасовия маркуч на пода, който бълва все по-гъсти облаци изгорели газове към тавана.
– Нямам повече време за разправии. Стягай се, за да тръгнем веднага. Отивам да доведа децата.
– Децата ли??? – изкрещява У ве след нея, но така и не чува отговор.
Тя вече се е понесла на малките си крачета, които изглеждат недоразвити на фона на огромния корем, изчезва зад навеса за велосипеди и се отправя към къщите.
Уве остава на място, сякаш очаква някой да я настигне и да ѝ каже, че той не е довършил онова, което искаше да каже. Само че не се появява никой. Пъхва юмруци под колана и поглежда маркуча на пода. Да не би той да носи отговорност, че хората не са кадърни да се задържат на една стълба, която при това са взели назаем от него? Това обаче си е неговата гледна точка.
Уве, разбира се, не може да не помисли какво би шала съпругата му при тези обстоятелства, ако беше до него. „Не е трудно да се сетя“, казва си Уве. Тъжна работа.
Най-сетне приближава до автомобила и изритва маркуча, за да го свали от ауспуха. Качва се в сааба. Проверява огледалата. Включва на първа и излиза от паркинга. Изобщо не мупука как Бременната чужденка ще стигне до болницата. Уве обаче много добре знае, че жена му няма да спре да му опява, след като последното, което е сторил на този свет, е да разбие носа на Бременната, а след това я е оставил да се качи на автобуса.