Уве не се възползва веднага от подаръка, затова няколко дена разнасяше безцелно кутията. Най-сетне възрастната госпожа, при която живееше под наем, го съжали и започна да му търси какво да поправи в къщата. Щеше да им е много по-спокойно и на двамата.
По-късно същата година той постъпи в армията. Изкара възможно най-високия резултат на всички изпити за физическа издръжливост. Офицерът, който записваше новобранци, хареса мълчаливия младеж, който изглеждаше силен като мечка, и го увещаваше да се замисли за кариера на професионален войник. На Уве му се стори интересно. Военните носеха униформи и изпълняваха заповеди. Всички знаеха какво правят. Всеки си имаше задача и функция. Всяко нещо си беше на мястото. Уве знаеше, че ще се справи добре като войник. Докато слизаше по стълбите за задължителния медицински преглед, на сърцето му беше по-леко, отколкото през изминалите години. Неочаквано в живота му се появи цел. Имаше накъде да се отправи. Нещо, което да стане.
Радостта му продължи около десет минути.
Офицерът каза, че медицинският преглед щял да бъде чиста формалност. Когато обаче притиснаха слушалка към гърдите на Уве, чуха нещо, което не трябваше да чуват. Изпратиха го на лекар в града. Седмица по-късно го информираха, че имал рядко вродено сърдечно заболяване. Не подлежеше на военна служба. Уве звъня, негодува. Писа писма. Посети още трима лекари с надеждата някой да е допуснал грешка. Оказа се безполезно.
– Правилата са си правила – заяви мъж в бяла риза от администрацията на армията последния път, когато Уве се опита да оспори решението.
Беше толкова разочарован, че дори не изчака автобуса, а извървя пеша целия път до гарата. Седна на перона, по-отчаян откогато и да било след смъртта на баща си.
След няколко месеца щеше да тръгне по перона с жената, за която му беше писано да се ожени. Само че точно в този момент той нямаше представа, че ще се случи подобно нещо.
Върна се на работа като нощен чистач в железниците. Стана още по-мълчалив. На възрастната госпожа, чиято стая бе наел, така ѝ омръзна мрачното му лице, че му уреди да ползва един чужд гараж наблизо. Все пак момчето имаше автомобил, с който непрекъснато се занимаваше, обясни тя. Може би така щеше да се развлича?
На следващата сутрин Уве разглоби сааба. Почисти частите, след това ги сглоби отново. Просто искаше да разбере дали може да се справи. А и така имаше с какво да се занимава.
Когато приключи с тази работа, продаде сааба на сметка и си купи по-нов, но иначе съвсем същия сааб „93“. Първата му задача бе да го разглоби. Просто искаше да се увери, че може да се справи. Наистина можеше.
Дните му минаваха по този начин, бавно и методично. И най-сетне една сутрин я видя. Тя имаше кестенява коса и сини очи, червени обувки и голяма жълта шнола в косата.
След това за Уве нямаше нито мир, нито спокойствие.
13
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
И КЛОУН НА ИМЕ БЕПО
– Уве е смешен – киска се тригодишното с огромно удоволствие.
– Да – мърмори седемгодишното, напълно незаинтересовано. Стиска ръката на малката си сестричка и тръгва с големи крачки, като че е възрастна, към входа на болницата.
Майка им изглежда така, сякаш ще даде на Уве да се разбере, но така и не ѝ остава време. Влиза с клатушкане, сложила ръка върху големия корем, сякаш се страхува детето вътре да не избяга.
Уве върви след нея, влачи крака. Пукната пара не дава, че тя си мисли: „Много по-лесно е просто да платиш и да престанеш да се разправяш“. Въпросът е принципен. Как така служителят на паркинга ще пише глоба на Уве само заради въпроса защо трябва да плаща за паркинга на болницата? Уве не е от хората, които ще се въздържат да не изкрещят: „Ти си най-обикновено измислено полицайче!“ на служителя на паркинга. Друго няма какво да каже.
Отиваш в болница, за да умреш, това е добре известно на Уве. Достатъчно му е да знае, че държавата иска да ѝ се плаща за всичко, което правиш, докато си жив. Освен това иска да ѝ се плаща за паркинг, когато отиваш в болницата, за да умреш, а според Уве това е наистина прежалено. Обясни го със същите думи на служителя на паркинга. Тогава служителят размаха бележника си пред него. Тогава Парване се раз пищя, че щяла да плати. Като че ли това беше важното.
Май жените не знаят какво са принципи.
Чува как седемгодишното се оплаква, че дрехите ѝ миришели на изгорели газове. Въпреки че оставиха прозорците на сааба свалени през целия път, така и не успяха да се отърват от миризмата. Майка им попита Уве какво правеше в гаража, но Уве единствено издаде звук, който наподобяваше на стьрженето на вана, местена по плочките. За тригодишното това се оказа най-голямото приключение в живота. Пътува в кола с отворени прозорци, въпреки че температурата навън беше под нулата. Затова пък седемгодишното зарови нос в шала си и се отнесе много по-скептично. Подразни се, че трябваше да седне върху вестниците, с които Уве беше покрил седалките, за да не се цапат. Уве беше сложил вестници и на предната седалка, но майка ѝ ги махна, преди да седне. Уве беше сякаш глупаво изненадан, но се въздържа от коментар. Вместо това поглеждаше предпазливо корема ѝ през целия път до болницата, сякаш се притесняваше, че най-неочаквано може да протече върху седалката.