– Сега стойте мирно – нареди тя на момиченцата, когато стигнаха до регистратурата на болницата.
Заобиколени са от стъклени стени и скамейки, навсякъде мирише на дезинфектант. Наоколо профучават медицински сестри в бели престилки и разноцветни пластмасови чехли, старци се влачат напред-назад по коридорите, облягащи се на разклатени проходилки. На етажа се вижда табела, която уведомява посетителите, че асансьор 2 не работи, следователно посетителите на отделение 114 трябва да използват асансьор 1 до вход „С“. Отдолу се мъдри друго съобщение, което уведомява, че асансьор 1 при вход „С“ не работи и посетителите за отделение 114 трябва да ползват асансьор 2 при вход „А“. Под това съобщение е лепнато трето, според което този месец отделение 114 е затворено за ремонт. Под това съобщение се вижда снимка на клоун и информацията, че днес Бепо, клоунът на болницата, ще посещава болни деца.
– Сега пък къде се дяна Уве? – избухва Парване.
– Май отиде до тоалетната – мърмори седемгодишното.
– Кловун! – казва тригодишното и сочи весело обявата.
– Вие наясно ли сте, че тук се плаща, ако искаш да ползваш тоалетната? – възкликва потресен Уве.
Парване се обръща и поглежда измъчено Уве.
– Трябват ли ти дребни?
Уве я поглежда обидено.
– Защо да ми трябват?
– За тоалетната?
– Не ми се ходи до тоалетната.
– Нали каза... – започва тя, след това млъква и клати глава. – Както и да е, наистина няма значение... Кога изтича билетчето за паркинга? – пита тя.
– След десет минути.
Тя пъшка.
– Нима не разбираш, че ще ни отнеме повече от десет минути?
– Значи ще отида и ще пусна монети в апарата след десет минути – заявява Уве, сякаш е повече от очевидно.
– Защо не го направиш още сега? – пита тя и веднага съжалява, че е задала подобен въпрос.
– Защото те искат тъкмо това! Няма да ми измъкнат торба пари за време, което няма да използваме!
– Нямам сили за подобно нещо... – въздиша Парване и притиска длан към челото си.
Поглежда дъщерите си.
– Ще останете ли тук с Уве като добри момичета, докато мама провери как е татко? Много ви моля.
– Да, да – кима седемгодишното.
– Дааа! – изписква възторжено тригодишното.
– Какво? – прошепва Уве.
Парване става.
Как така „с Уве“. Ти къде си тръгнала? – С огромен ужас забелязва, че Бременната изобщо не е уловила тревогата в гласа му.
– Трябва да останеш тук и да ги наглеждаш – заявява тя и тръгва по коридора, преди Уве да успее да възрази.
Уве зяпва след нея. Сякаш очаква чужденката да се втурне обратно и да извика, че само се е шегувала. Само че тя говори напълно сериозно. Затова Уве се обръща към момичетата. В следващата секунда добива вид на човек, който се кани да насочи лампа в очите им и да ги разпита къде точно са били по време на убийството.
– Книга! – писва тригодишното и се втурва към ъгъла на чакалнята, където се вижда истински хаос от играчки, игри и книжки с картинки.
Уве кима на себе си, установил лично, че тригодишното умее да се оправя само, затова насочва вниманието си към седемгодишното.
– Ами ти?
– Какво аз? – засича го недоволно тя.
– Трябва ли ти храна, да отидеш да пишкаш или нещо подобно?
Детето го поглежда така, сякаш му е предложил бира и цигара.
– Аз съм почти на осем! Мога и сама да отида до тоалетната!
Уве вдига отчаяно ръце.
– Разбира се, разбира се. Мама му стара, извинявай, че попитах.
– Ммм – сумти тя.
– Ти руга! – крясва тригодишното, когато се връща при тях и продължава да обикаля краката на Уве.
Той размисля скептично върху граматично недоизкусуреното обвинение на малката досадница. Тя вдига глава и цялото ѝ лице грейва.
– Чети! – нарежда му развълнувано дребното дете, протяга книгата, която стиска в ръка, и едва не губи равновесие.