Уве поглежда книгата, сякаш му е изпратила верижно писмо, в което се твърди, че книгата всъщност е нигерийски принц, който предлага на Уве „изключително доходоносна възможност за инвестиция“ и сега Уве трябва единствено да даде номера на банковата си сметка, „за да си дойдат нещата на мястото“.
– Чети! – нарежда отново момичето и се качва на пейката в чакалнята неочаквано пъргаво.
Уве с нежелание се мести на метър. Тригодишното въздиша нетърпеливо и изчезва от погледа му, а след секунда се появява заедно с книгата под ръка, обляга пръсти на коляното му за опора и притиска нос към пъстрите картинки вътре.
– Имало едно време един малък влак – започва да чете Уве с ентусиазма на човек, който рецитира данъчна декларация.
След това обръща страницата. Тригодишното го спира и връща на предишната страница. Седемгодишното клати отегчено глава.
– Трябва да кажеш какво става на страницата. И да говориш с различни гласове – обяснява тя.
Уве я зяпва.
– Какво, мама му...
Прочиства гърлото си по средата на изречението.
– Какви гласове? – поправя се той.
– Приказни гласове – отвръща седемгодишното.
– Ти изруга – заявява весело тригодишното.
– Не съм – натъртва Уве.
– Напротив – настоява тригодишното.
– Няма да говоря с никакви идио... Няма да имитирам гласове!
– Ти май не умееш да четеш приказки – отбелязва седемгодишното.
– Ти май не умееш да ги слушаш – срязва я Уве.
– Ти май не умееш да ги разказваш!
Уве поглежда книгата, без да се трогне.
– Що за лайня... що за глупости са това? Говорещ влак. Няма ли нищо за автомобили?
– Може да има нещо за откачени дъртаци – мърмори седемгодишното.
– Не съм „дъртак“ – съска Уве.
– Кловун! – провиква се весело тригодишното.
– Не съм ти никакъв клоун! – изревава той.
По-голямата извива очи към Уве, също както прави майка ѝ.
– Тя няма предвид теб, а клоуна.
Уве вдига очи и вижда възрастен мъж, който напълно сериозно се преоблича в костюм на клоун точно на вратата на чакалнята.
По лицето му се е разляла широка, глупашка усмивка.
– Кло-вун – писва отново малката и започва да скача върху пейката по начин, който най-сетне убеждава Уве, че детето е надрусано.
Чувал е за такива случаи. Децата имат отклонения. Заради дефицит на вниманието пият амфетамини, които лекарите им изписват.
– Какво е това момиченце? Иска ли да види магия?– възкликва обнадеждено клоунът и се надвесва над тях като пиян лос в чифт огромнейши червени обувки, които убеждават Уве, че само един напълно празноглав човек би предпочел тях, вместо да си намери нормална работа.
Клоунът поглежда весело Уве.
– Дали чичко няма пет крони?
– Не, чичко няма – тросва се Уве.
Клоунът го поглежда изненадано. Не успява да докара изражението, което подобава на клоун.
– Ама... слушай, говорим за истинска магия, за което трябва да дадеш паричка – обяснява клоунът с нормалния си глас, много различен от типажа, който се опитва да представи, и разкрива, че зад идиотския клоун се крие най-обикновен кретен, вероятно на двайсет и пет.
– Я стига, аз съм клоун в болница. Правя го заради децата. Ще тия върна.
– Просто му дай пет крони – нарежда седемгодишното.
– Кло-вун! – пищи тригодишното.
Уве поглежда отчаяно към тригодишното с говорния дефект и сбръчква нос.
– Добре – примирява се той и вади монета от портфейла.
След това посочва клоуна.
– Искам да ми върнеш парите. С тях ще платя паркинга.
Клоунът кима с готовност и изтръгва монетата от ръката му.
Няколко минути по-късно Парване иде по коридора към чакалнята. Спира и объркано оглежда помещението.
– Дъщерите си ли търсите? – пита сопнато една сестра зад нея.
– Да – отвръща недоумяващо Парване.
– Ето ги там – сочи съчувствено сестрата към пейка до огромната стъклена врата, която води към паркинга.
Уве седи със скръстени ръце, много ядосан.
От едната му страна се е настанило седемгодишното и зяпа тавана с огромно отегчение, а от другата е тригодишното, което има вид на дете, на което са казали, че ще яде сладолед за закуска всеки ден в продължение на месец. И от двете страни на пейката са приседнали двама особено едри представители на охраната, с много сериозни изражения.
– Тези деца ваши ли са? – пита единият. Той няма вид на човек, който ще закусва със сладолед.
– Да, какво са направили? – пита почти ужасено Парване.
– Те не са направили абсолютно нищо – отвръща другият и поглежда враждебно Уве.