– Нито пък аз – мърмори сърдито Уве.
– Уве фрасна кловуна! – писва очаровано тригодишното.
– Предателка – съска Уве.
Парване го поглежда с отворена уста и дори не знае какво да каже.
– И без това не можеше да прави фокуси – пъшка седемгодишното. – Може ли да си ходим? – пита тя и става.
– Чакай... чакай малко... какъв... За какъв клоун става въпрос?
– За кловуна Бепо – обяснява малката и кима мъдро.
– Той щеше да направи магия – добавя сестра ѝ.
– Скапана магия – уточнява Уве.
– Канеше се да накара петте крони на Уве да изчезнат – уточнява седемгодишното.
– А след това се опита да ми пробута друга монета от пет крони! – прекъсва я Уве и поглежда обидено по-близкия охранител, сякаш това е предостатъчно обяснение.
– Уве фрасна кловуна, мамо – чурулика тригодишното, сякаш не ѝ се е случвало по-хубаво нещо в живота.
Парване гледа дълго Уве, тригодишното, седемгодишното и двамата охранители.
– Дойдохме на свиждане на съпруга ми. Той претърпя инцидент. Доведох децата, за да го видят – обяснява тя на охраната.
– Тати пада! – хвали се тригодишното.
– Добре – кима единият охранител.
– Този обаче остава тук – настоява другият охранител и посочва Уве.
– Почти не съм го ударил, само го побутнах – мърмори Уве и добавя: – Тъпи измислени полицайчета.
Казва го просто за тежест.
– Ама той наистина не можеше да прави трикове – заявява седемгодишното в опит да защити Уве, когато стават и тръгват към стаята на баща си.
Час по-късно са пред гаража на Уве. Едната ръка и кракът на Дългуча са в гипс и той трябва да остане в болницата няколко дни. Така каза Парване на Уве. Когато му го каза, Уве прехапа устни, за да не се разсмее. Имаше чувството, че Парване също едва се сдържа. Саабът все още мирише на изгорели газове, когато вдига вестниците от седалките.
– Моля те, Уве, сигурен ли си, че не искаш да платя глобата за паркинга? – пита Парване.
– Да не би колата да е твоя? – ръмжи Уве.
– Не.
– Тогава... – отвръща той.
– Имам чувството, че донякъде вината е моя – повтаря притеснено тя.
– Ти не раздаваш глоби. От общината ги налагат. Така че вината е на общината – тросва се Уве и затваря вратата на сааба. – И на измислените полицайчета в болницата – добавя той, все още много разстроен, че са го принудили да седи на пейката, без да ходи където и да било, докато Парване се върне да го вземе, за да се приберат. Като че ли му нямаха доверие да се разходи сред останалите посетители на болницата.
Парване го наблюдава дълго, и двамата – потънали в многозначително мълчание. На седемгодишното му омръзва да чака и тръгва през паркинга към къщата. Тригодишното поглежда Уве с лъчезарна усмивка.
– Много си смешен! – хили се то.
Уве я поглежда и пъха ръце в джобовете на панталоните.
– Аха. И ти няма да си зле, като пораснеш.
Тригодишното кима развълнувано. Парване поглежда Уве, след това пластмасовия маркуч на пода на гаража. Поглежда отново Уве, малко притеснена.
– Трябва ми малко помощ със стълбата... – започва тя, сякаш се е канела да каже нещо много по-дълго.
Уве изритва разсеяно асфалта.
– Струва ми се, че един от радиаторите ни не работи – добавя тя, сякаш току-що се е сетила. – Много ще съм ти благодарна, ако го погледнеш. Сам разбираш, че Патрик няма никаква представа как се правят тези неща – обяснява тя и стиска ръката на тригодишното.
Уве кима бавно.
– Няма, знам.
Парване кима. След това неочаквано го поглежда с доволна усмивка.
– Освен това не можеш да оставиш момичетата да премръзнат довечера, нали, Уве? Достатъчно е, че са те видели да удряш клоуна, нали?
Уве я поглежда кисело. Мълчаливо, сякаш води преговори сам със себе си, той се съгласява, че няма начин да остави децата да загинат единствено защото некадърният им баща не е в състояние да отвори един прозорец, без да падне от стълбата. Жена му сигурно ще му натрие сол на главата, ако пристигне в отвъдното като новопосветен убиец на деца.
След това вдига пластмасовия маркуч от пода и я заканва на куката на стената. Заключва сааба с ключа. Затваря вратата на гаража. Подръпва бравата три пъти, за да се увери, че е заключено. След това отива да вземе инструментите си от бараката.
Утре също е подходящ ден за самоубийство
14
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ,
И ЖЕНАТА ВЪВ ВЛАКА
Отпред си беше сложила златна брошка, в която слънцето се оглеждаше и разпращаше хипнотични отблясъци през прозореца на влака. Беше шест и половина сутринта. Уве тъкмо приключи смяната и трябваше да се качи на влака за дома. Тогава я видя на перона, с гъста кестенява коса, сини очи и вълшебен смях. Качи се на влака. Само не можа да обясни защо го направи. Никога досега не беше действал спонтанно. Когато я видя, нещо у него даде дефект.