Убеди един от кондукторите да му даде резервните си панталони и риза, за да не прилича на чистач във влак, и отиде да седне до Соня. Това бе най-доброто решение, което някога бе вземал.
Нямаше представа какво може да каже. Едва се отпусна на седалката, когато тя се обърна ведро към него, усмихна се топло и поздрави. Той откри, че е способен да поздрави, без кой знае какви усложнения. Когато тя забеляза, че той поглежда купчината книги в скута ѝ, ги наклони към него, за да прочете заглавията. Уве разбра едва половината от думите.
– Обичате ли да четете? – попита приятелски тя.
Уве поклати неуверено глава, но това не я притесни. Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко, и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута ѝ. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.
Никога не беше чувал нещо толкова невероятно като гласа ѝ. Тя говореше така, сякаш бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, ако шампанското може да се киска. Нямаше представа какво да ѝ каже, за да не се издаде, че е неук и глупав, но излезе, че това е по-незначителен проблем, отколкото мислеше.
Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими.
Много години по-късно тя му призна, че ѝ се е сторил истинска загадка, когато е дошъл да седне до нея в купето. Безцеремонен и груб. Само че раменете му били широки, ръцете – толкова мускулести, че опъвали ризата. Освен това имал нежни очи. Слушал, когато тя говорела, а на нея ѝ било приятно да го кара да се усмихва. Както и да е, пътуването до института било толкова отегчително, че ѝ било безкрайно приятно да си има компания.
Обучаваше се за учителка. Всеки ден пътуваше с влака, след десет или дванайсет километра се качваше на друг влак, след това на автобус. Пътуването в обратната посока на Уве отнемаше час и половина. Едва след като бяха минали по перона рамо до рамо за пръв път и той стоеше до нея на автобусната спирка, тя го попита какво прави тук. Уве разбра, че се намира на пет километра, може би малко повече, от казармата, където щеше да бъде, ако не бяха открили проблема със сърцето му, и думите му се изплъзнаха, преди да разбере защо.
– Служа отсреща – отвърна той и махна неопределено с ръка.
– Значи ще се виждаме във влака и на връщане. Прибирам се в пет...
Уве не знаеше какво да каже. Бе напълно наясно, че човек не се прибира от военен полигон в пет часа, но тя, разбира се, нямаше представа. Затова той просто сви рамене. След това тя се качи на автобуса.
Уве прецени, че тази работа е напълно непрактична. Само че не можеше да се направи кой знае какво по въпроса. Затова се озърна и откри знак, който сочеше към малкия център на студентското градче, където се бе озовал, поне на два часа път от дома. След това тръгна. След четирийсет и пет минути попита къде да намери шивач и след като го откри, влезе тромаво и попита дали може да му изгладят риза и чифт панталони и колко време ще отнеме.
– Десет минути, ако почакате – долетя отговорът.
– Тогава ще се върна в четири – отвърна Уве и си тръгна.
Упъти се към гарата и легна на една от пейките в чакалнята. В три и петнайсет се отправи към шивача, остави ризата и панталоните за гладене, докато той чакаше в тоалетната на персонала, след това се върна на гарата и заедно с нея се качи на влака, за да пътуват час и половина заедно до нейната гара. След това пътува още половин час до своята спирка. Повтори същото на следващия ден. И на следващия. На по-следващия човекът на касата се намеси и му обясни, че не може да спи като бездомник по пейките. Уве разбра, но обясни, че ставало въпрос за жена. Когато чу това, касиерът му кимна и го пускаше да спи в багажното отделение. Дори касиерите по гарите знаеха какво е да си влюбен.
Уве прави все същото цели три месеца. Накрая на нея ѝ омръзна, че той така и не я кани на вечеря. Затова се покани сама.
– Ще те чакам тук утре вечер в осем. Искам те в костюм и ще ми бъде приятно да ме заведеш на вечеря – заяви направо тя, докато слизаше от влака в петък вечерта.
Така и стана.
Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.