В събота вечерта Уве облече стария кафяв костюм на баща си. Беше му тесен в раменете. След това изяде две парчета наденица и седем картофа, които приготви в кухненския бокс към стаята, преди да обиколи къшата и да затегне винтовете на две места, както го беше помолила хазяйката.
– Среща ли имаш? – попита тя доволна, когато го видя да слиза по стълбите. Досега не го беше виждала в костюм. Уве кимна сърдито.
– Да – отвърна той по начин, който можеше да бъде описан или като дума, или като въздишка. Възрастната дама кимна и се опита да потисне усмивката си.
– Тя сигурно е много, специална, след като си се облякъл така – рече тя.
Уве въздъхна отново и кимна отсечено. Беше на прага, когато тя се провикна от кухнята.
– Цветя, Уве!
Младежът, изпълнен с недоумение, надникна иззад паравана и я погледна.
– Сигурно ще ѝ стане приятно, ако ѝ подариш цветя – натърти жената.
Уве прочисти гърло и затвори вратата.
Чака я повече от петнайсет минути на перона в тесния костюм и лъснатите обувки. Отнасяше се скептично към хората, конто „закъсняват“.
„Ако не можеш да разчиташ на човека да дойде навреме, тогава не можеш да разчиташ на него и за нищо важно“, мърмореше той, когато хората пристигаха с перфокартите си три или четири минути по-късно, сякаш това закъснение нямаше никакво значение. Сякаш железопътната компания трябваше да ги чака сутрин, тъй като нямаше по-важна работа.
Докато Уве чакаше на гарата, започна да се дразни. После раздразнението се превърна в безпокойство, а накрая реши, че Соня просто се е пошегувала с него, когато е предложила да се срещнат. Не помнеше някога да се е чувствал по-глупаво. Че как ще иска тя да излезе с него, как можеше той да си въобрази подобно нещо? Унижението му, когато се досети за тези възможност, нахлу като поток лава и той се изкуши да изхвърли цветята в най-близкото кошче и да си тръгне, без да се обръща назад.
Сега, като си припомняше, не можеше да обясни защо е останал. Може би защото чувстваше, че независимо от всичко, уговорката за среща си оставаше уговорка. Може да имаше и друга причина. Нещо много по-сериозно. В онзи момент не знаеше, но му беше писано да прекара много пъти по петнайсет минути в очакване съпругата му да се появи. Баща му със сигурност нямаше да повярва, ако научеше. Когато тя най-сетне се появи, облечена в дълга пола на цветя и толкова червена жилетка, че Уве пристъпи от единия крак на другия, той реши, че неспособността да дойде навреме съвсем не беше най-важното.
Жената в цветарския магазин го попита какво иска. Той отвърна сопнато, че въпросът е тъп. Тя продава растения, той идва да купи растения, а не обратното. Жената го бе погледнала объркано, но след това попита дали човекът, за когото са цветята, има любим цвят.
– Розово – бе отвърнал Уве убедено, макар да не знаеше.
Сега тя стоеше на гарата, притиснала щастливо цветята към гърдите си, облечена в червената жилетка, и останалата част от света изглеждаше сива.
– Невероятно красиви са – усмихна се тя по своя неповторим начин, който накара Уве да сведе поглед към земята и да изрита чакъла.
Уве не беше почитател на ресторантите. Не разбираше защо му трябва на човек да се храни вън от къщи за куп пари, след като може да си направи нещо у дома. Не се впечатляваше и от лъскавите мебели, от сложните ястия, а също така бе наясно, че не умее да води разговор. Както и да е, той поне беше похапнал у дома, така че можеше да си позволи да я остави да си избере каквото пожелае от менюто, а за себе си да поръча най-евтиното ядене. Освен това, ако тя го попиташе нещо, устата му щеше да е пълна с храна. Реши, че го е измислил умно.
Докато тя поръчваше, сервитьорът се усмихна предразполагащо. Уве много добре знаеше какво са си помислили и той, и останалите в ресторанта, когато двамата със Соня влязоха. Тя е прежалено добра за него, бяха си казали те. Затова Уве се почувства глупаво. Най-вече защото беше съгласен с мнението им.
Тя му разказа оживено за обучението си, за книгите, които бе чела, и филмите, които бе гледала. Когато го погледнеше, го караше за пръв път да се почувства като единствения мъж на света. А пък Уве бе достатъчно умен, за да се сети, че това не е точно така. Не можеше да я лъже повече. Затова прочисти гърлото си, стегна се и ѝ разказа цялата истина. Изобщо не бил на военна служба, бил най-обикновен чистач във влаковете, който имал проблем със сърцето, и я бил излъгал единствено защото му било приятно да се вози с нея. Предполагаше, че това е единствената им вечеря заедно, а и тя не заслужаваше да я прекара с измамник. Когато завърши разказа си, той остави салфетката на масата и извади портфейла си, за да плати, преди да си тръгне.