– Много се извинявам – измънка той засрамено и неволно ритна крака на стола, преди да добави толкова тихо, че думите едва се чуха: – Просто исках да разбера какво е някой да те погледне по начина, по който ме гледаш ти. – Тъкмо ставаше, когато тя се пресегна през масата и сложи ръката си върху неговата.
– Досега не те бях чувала да говориш толкова много – усмихна се тя.
Той измърмори, че това не променяло фактите. Бил лъжец. Когато тя го помоли да седне отново, той се подчини и се отпусна на стола. Тя не беше разгневена, както той предполагаше. Разсмя се. Накрая каза, че не ѝ било трудно да се сети, че не е на военна служба, защото никога не бил в униформа.
– Както и да е, всички знаят, че войниците не се прибират в пет часа от работа.
Уве съвсем не бил дискретен като руски шпионин, добави тя. Беше стигнала до заключението, че си има причина. Освен това ѝ било приятно, че я слушал, докато му разказва нещо. Карал яда се смее. А това било предостатъчно.
След това го попита какво възнамерява да прави с живота си, ако може да избере каквото пожелае. Той отговори, без дори да се замисли, че иска да строи къщи. Иска да ги конструира. Да чертае планове. Да изчислява най-добрия начин да ги изгради. След тези думи тя не се разсмя, както той си мислеше. Ядоса се.
– Защо тогава не го направиш? – попита тя.
Уве не знаеше какво да отговори.
В понеделник тя отиде у тях с брошури за кореспондентски курс, след който той можел да вземе диплома за инженер. Възрастната хазяйка остана поразена, когато видя младото момиче да се качва самоуверено по стълбите. По-късно потупа Уве по гърба и прошепна, че цветята са били добра инвестиция. Уве веднага се съгласи.
Когато той се качи в стаята си, тя седеше на леглото. Уве застана сериозно на прага, пъхнал ръце в джобовете. Тя го погледна и се разсмя.
– Сега вече двойка ли сме? – попита.
– Ами, да – потвърди колебливо той. – Може и така да се каже.
Така и стана.
Тя му подаде брошурите. Курсът беше за две години и се оказа, че цялото време, което Уве бе посветил, за да научи за къщите, не беше напразно, както предполагаше. Може и да не беше най-умният ученик в буквалния смисъл, но разбираше от цифри и разбираше къщите. Благодарение на това стигна далече. След шест месеца положи изпит. После още един. И още един. Накрая си намери работа в строителна фирма и остана в нея повече от една трета век. Работеше усилено, никога не боледуваше, изплати ипотеката си, плащаше си данъците, изпълняваше задълженията си. Купи си двуетажна къща в наскоро построен квартал край гората. Тя настояваше да се оженят, затова Уве ѝ предложи. Тя искаше деца, той нямаше нищо против. Бяха единодушни, че децата трябва да живеят в квартала сред другите деца.
След по-малко от четирийсет години около къщата вече нямаше гора. Имаше само други къщи. После един ден тя лежеше в болницата, стискаше ръката му и му повтаряше да не се тревожи. Всичко щяло да бъде наред. Лесно ѝ е да говори, помисли си Уве и усети как гърдите му се стягат от гняв и тъга. Тя не спираше да мълви „всичко ще бъде наред, скъпи Уве“ и отпусна ръка върху неговата. След това нежно сгъна показалеца си в дланта му. После затвори очи и издъхна.
Уве остана стиснал ръката ѝ няколко часа. Най-сетне от персонала на болницата влязоха и с топли гласове и много внимателно му обясниха, че трябва да отнесат тялото ѝ. Уве се надигна от стола, кимна и отиде при погребалните агенти, за да се погрижи за документите. Погребаха я в неделя. В понеделник той се върна на работа.
Ако обаче някой бе попитал, той щеше да каже, че не е живял, преди да я срещне. Не живееше и след това.
15
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И ЗАКЪСНЕЛИЯТ ВЛАК
Закръгленият мъж от другата страна на плексигласовата преграда беше със зализана назад коса, ръцете му – покрити с татуировки. Не му ли стигаше да изглежда като човек, който сякаш си е сложил пакет маргарин върху главата, та е трябвало да се покрие в драскулки? Доколкото Уве виждаше, не беше избран някакъв мотив, просто разни фигури. Как бе възможно възрастен човек, който е с ума си, да направи подобно нещо? Как бе възможно да се разхожда, когато ръцете му приличат на крачоли на пижама?
– Машината за билети не работи – уведомява го Уве.
– Не работи ли? – пита човекът зад плексигласа.
– Какво значи това „не работи ли”?
– Ами... питам дали наистина не работи.
– Нали току-що ви казах, че не работи!
Човекът зад плексигласа го поглежда със съмнение.
– Да не би нещо да не е наред с картата ви? Може да е попаднало нещо на магнитната лента – предполага той.