– Не може да остане на пътя на влака, разбирате ли?
Младежите с раниците кимат объркано и най-сетне с общи усилия успяват да изтеглят облеченото в костюм тяло на перона. Жените продължават да пищят, сякаш са напълно убедени, че това е конструктивен подход при създалите се обстоятелства. Човекът, изглежда, диша, но Уве остава долу на релсите. Чува, че влакът идва. Не е планирал да стане точно така, но ще трябва да се примири.
След това застава спокойно по средата на релсите, пъха ръце в джобовете и гледа втренчено фаровете. Чува предупредителното изсвирване като сирена в мъгла. Усеща как релсите се тресат под мощния напор, сякаш напомпан с тестостерон бик се кани да нападне. Издиша. По средата на този ад от тракане, крясъци и пронизителни писъци на спирачките на влаха той усеща дълбоко облекчение.
Най-сетне.
За Уве миговете, които следват, се удължават, сякаш времето се е сдобило със спирачки и всичко наоколо е със забавено действие. Експлозията от звуци преминава в тихо съскане, влакът приближава толкова бавно, сякаш го теглят немощни волове. Фаровете безнадеждно го осветяват. В интервала между две от примигванията им, докато не е заслепен, той среща погледа на машиниста. Момчето едва ли е на повече от двайсет. От онези, дето колегите все още наричат „хлапенца“.
Уве вижда лицето на хлапенцето. Стиска юмруци в джобовете, сякаш се проклина заради онова, което се кани да извърши. Само че няма друг изход, мисли си той. Има правилен начин да постъпи. И грешен.
Влакът е на може би петнайсет метра, когато Уве изругава с раздразнение и спокойно, сякаш се кани да си вземе чаша кафе, отстъпва настрани и скача отново на перона.
Влакът се е изравнил с него, когато машинистът най-сетне успява да спре. Ужасът е изцедил всичката кръв от лицето на хлапето. Очевидно малкият едва сдържа сълзите си. Двамата се споглеждат през прозореца на локомотива, сякаш току-що са се измъкнали от апокалиптична пустиня и сега разбират, че нито един от двамата не е последното човешко същество на този свят. Уве е облекчен от това прозрение. Другият пък е разочарован.
Момчето в локомотива кима внимателно. Уве кима примирено.
Вярно, че Уве вече не иска живота си. Само че той не е от хората, които съсипват чужд живот, като срещат погледа на другия секунди преди да се размажат по предното му стъкло. Нито баща му, нито Соня биха му простили нещо подобно.
– Добре ли сте? – провиква се един от мъжете с каски зад Уве.
– Отскочихте в последната минута! – изкрещява другият.
Стоят и го гледат, както одеве гледаха дупката. Това, изглежда, е най-висшето им умение, да зяпат това или онова. Уве също ги зяпва.
– В последната секунда, човече – уточнява онзи, дето все още стиска банан в ръка.
– Можеше да свършиш зле – подсмива се първият с каската.
– Много зле – съгласява се другият.
– Можеше да умреш, човече – изяснява третият.
– Ти си истински герой!
– Спаси им живота!
– Неговия. Спасих неговия живот – поправя го Уве и чува гласа на Соня.
– Иначе щеше да умреш – обажда се третият и отхапва от банана.
На релсите е включена червена предупредителна лампа, върти се и скърца също като дебелак, който се е ударил в стена. Огромен брой, вероятно консултанти по информационни технологии, поне така предполага Уве, и разни други дискредитирани лица прииждат като поток и застават в унес на перона. Уве пъха ръце в джобовете на панталоните.
– Май ви чакат доста закъснения – заявява той и поглежда с неприкрита неприязън хаоса от хора на перона.
– Така си е – обажда се третият с каската.
– Май да – отвръща другият.
– Че как иначе – съгласява се третият.
Уве издава звук, също като тежко бюро, в което е заяла ръждясала панта. Подминава и тримата, без да каже и дума.
– Къде си тръгнал? Ти си герой! – изкрещява след него първият с каската, неспособен да скрие изненадата си.
– Да, къде? – крещи и вторият.
– Герой! – подвиква третият.
Уве не отговаря. Подминава човека зад плексигласа, излиза на покритата със сняг улица и тръгва пеша към къщи.
Градът бавно се буди около него със своите вносни автомобили, статистики и приходи по кредитни карти и какви ли още не дивотии.
Ето че и този ден е съсипан, казва си Уве с горчивина.
Докато минава покрай навеса за велосипеди до паркинга, забелязва бялата шкода да се приближава откъм дома на Анита и Руне. На седалката до шофьора се е настанила решителна жена с очила, ръцете ѝ – пълни с папки и документи. Зад волана е човекът с бялата риза. Уве трябва да отскочи настрани, за да не го сгазят, когато колата изскача иззад ъгъла.