Мъжът вдига димяща цигара към Уве и му отправя полуусмивка на превъзходство. Сякаш Уве е виновен, че е на пътя, но онзи е достатъчно благороден, за да го изтърпи.
– Идиот! – изкрещява той след шкодата, но мъжът в бялата риза не реагира.
Уве запомня регистрационния номер, преди автомобилът да завие зад ъгъла.
– Скоро ще ти дойде редът, дърт нещастнико – съска злобен глас зад него.
Уве бързо се обръща, вдигнал инстинктивно юмрук, и вижда образа си в огромните очила на Русия бурен. Държи тъпия помияр на ръце. Тварта изръмжава.
– Бяха от социалните – подхилва се тя и кима към пътя.
На паркинга Уве вижда кретена Андерш да изкарва аудито си на заден от гаража. Автомобилът е с новите фарове във формата на вълни, забелязва Уве, вероятно измислени така, че никой нощем да не пропусне факта, че това е возило на съвършено лайно.
– Това влиза ли ти в работата? – пита Уве русата.
Тя се криви в нещо като гримаса – подобие на истинска усмивка, колкото би могла да се усмихва жена, чийто устни са инжектирани с природни отпадъци и невротоксини.
– Влиза, защото този път ще вкарат в старчески дом тъпия дъртак в края на улицата. След това идва твоят ред!
Тя се изплюва на земята до него и тръгва към аудито. Уве я наблюдава и гърдите му се надигат под ризата. Преди аудито да потегли, тя му показва среден пръст от другата страна на прозореца. Първият инстинкт на Уве е да хукне след тях и да нападне германския танк, пълен с кретени, бурени, ръмжащи помияри и вълнообразни фарове, и да ги разпердушиш. Неочаквано обаче усеща, че не му стига дъх, сякаш е тичал през снега. Отпуска се напред, подпира длани на коленете и забелязва, обзет от ярост, че не може да диша, а сърцето му препуска.
След около минута се изправя. В лявото му око нещо потреперва. Аудито е заминало. Уве се обръща и бавно се отправя към къщата, притиснал едната си ръка към гърдите.
Когато стига до къщата си, спира край бараката. Наднича в дупката с форма на котка в пряспата.
Котката се е свила на дъното.
Трябваше да се сети.
16
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ,
И ДЖИП В ГОРАТА
Преди да настъпи денят, в който мрачното и малко непохватно мускулесто момче с тъжни сини очи да седне до Соня във влака, имаше само три неща, които тя обичаше: книги, баща си и котки.
Очевидно се радваше на доста внимание, така че това не беше причината. Имаше си какви ли не ухажори. Високи и мургави, ниски и руси, купонджии, досадници, елегантни и нафукани, красиви и алчни, и ако не бяха леко разубедени от носещата се в селото мълва, че бащата на Соня държи едно или две огнестрелни оръжия в изолирана дървена къща в гората, сигурно някой от ухажорите щеше да стане прекадено напорист. Нито един от тях обаче не я гледаше така, както момчето, което седна до нея във влака. Гледаше я така, сякаш тя беше единственото момиче в света.
Понякога, особено през първите няколко години, приятелките ѝ я питаха защо е избрала него. Соня беше много красива и хората около нея бяха ре шили, че трябва непрекъснато да ѝ го повтарят. Освен това обичаше да се смее, приемаше всичко, което животът ѝ поднасяше, беше от хората които гледат леко на нещата. Уве пък... Уве си беше Уве. Поне така ѝ повтаряха хората около нея.
Беше досаден стар мърморко още откакто започна началното училище, поне така твърдяха. А тя можеше да си избере някой по-добър. За Соня обаче Уве не беше нито кисел, нито непохватен, нито чепат. За нея той представляваше малко позавехналите розови цветя на първата им вечеря. Той беше малко тесният в раменете кафяв костюм на баща си. Вярваше в някои неща: в справедливостта и честността, в упорития труд, в това, че докато си на този свят, трябва да постъпваш правилно. Не го правеше, защото щеше да получи медал, диплома или потупване по рамото, а защото това е правилно. Соня беше наясно, че такива мъже вече почти няма. Затова тя реши да се държи за него. Той може и да не ѝ пишеше стихотворения, да не правеше серенади, да не ѝ носеше скъпи подаръци. Но нито едно друго момче не би пропътувало часове в обратната посока всеки ден само защото му е приятно да я слуша как говори.
Когато стиснеше китката му, дебела колкото бедрото ѝ, и го гъделичкаше, докато лицето на намръщеното момче не се озареше от усмивка, тя имаше чувството, че мазилката, под която е скрит скъпоценен камък, се пропуква, и когато това се случеше, сякаш нещо запяваше вътре в Соня. Тези моменти принадлежаха единствено на нея.