Тя не се ядоса първата вечер, когато излязоха заедно, след като ѝ призна, че е излъгал за военната служба. Сърдеше му се за какво ли не след това, но не и онази вечер. През всичките години, които двамата прекараха заедно, той не я излъга нито веднъж.
– Казват, че най-добрите мъже се раждат от грешките си и често стават по-добри на по-късен етап, стават изключителни, благодарение на грешките – беше казала тихо тя.
– Кой е казал това? – попита Уве и погледна трите прибора пред себе си, както човек би погледнал кутия, която токущо е била отворена, докато някой е настоявал: „Избери си оръжие“.
– Шекспир – отвърна Соня.
– Интересно ли е? – полюбопитства Уве.
– Фантастично – кимна с усмивка Соня.
– Не съм чел нищо с него – измърмори ниско приведеният над покривката Уве.
– От него – поправи го тя и пъхна с обич ръка в неговата.
През почти четирите им десетилетия заедно Соня преподаваше на стотици ученици със затруднения в четенето и писането и ги накара да прочетат събраните съчинения на Шекспир. През това време така и не успя да накара Уве да прочете и една пиеса на Шекспир. Щом се преместиха в къщата, седмици наред той прекарваше всяка вечер в бараката. Когато приключи, в хола им бе монтирана най-красивата библиотека, която тя бе виждала.
– Все някъде трябва да ги държиш – измърмори той и натисна порязано място на палеца с върха на отвертката.
Тя се сгуши в прегръдката му и каза, че го обича.
А той кимна.
Попита го само веднъж за раните от изгоряло по ръцете му.
Трябваше сама да навърже обстоятелствата как е изгубил дома на родителите си от откъслечни случки, които Уве с нежелание разказваше. Накрая разбра как се е изгорил. Когато една от приятелките ѝ я попита защо го обича толкова много, тя отговори, че повечето мъже бягат от ада, докато мъжете като Уве се хвърлят в него.
Срещите на Уве с бащата на Соня се брояха на пръсти. Старият човек живееше доста на север, навътре в гората, сякаш бе начертал карта на всички населени места в страната, преди да стигне до заключението, че това е най-отдалеченото място, на което може да живее.
Майката на Соня беше починала при раждането ѝ. Баща ѝ така и не се беше оженил повторно.
– Имам си жена. Просто в момента не е вкъщи – изсъска той на няколко пъти, когато хората се осмеляваха да повдигнат въпроса. Соня се премести в близкия град, когато започна да учи за изпитите за горния курс – всички по хуманитарни предмети, за шестгодишен колеж. Баща ѝ я бе погледнал с пълно презрение, когато тя му предложи да замине с нея.
– Какво да правя там? Да се запознавам с хора ли? – бе изръмжал той. Винаги изричаше думата „хора“ така, сякаш бе мръсна. Затова Соня го остави на мира. Освен на посещенията в края на седмицата и ежемесечните му пътувалия до бакалията в най-близкото село, той разчиташе единствено на компанията на Ърнест.
Ърнест беше най-едрата котка в света. Когато Соня беше малка, тя си мислеше, че животното е пони. Котаракът идваше и си отиваше от дома на баща ѝ, когато му скимнеше, но не живееше при тях. Никой нямаше представа къде живее. Соня го нарече Ърнест на Ърнест Хемингуей. Баща ѝ не се интересуваше от книги, но когато дъщеря му започна да чете вестници, още на пет години, той не беше толкова ограничен, че да не направи нещо по въпроса.
– Момичетата не четат такива простотии, за да не си объркат главите – заявяваше той и я насочи към библиотеката в селото. Старата библиотекарка не знаеше какво има предвид той, но бе убедена, че момиченцето има забележителен интелект.
Ежемесечните посещения до бакалията трябваше да включат и ежемесечни посещения в библиотеката, както решиха библиотекарката и бащата и не намериха за необходимо да обсъждат повече въпроса. Когато Соня навърши дванайсет, тя бе прочела всички книги поне по два пъти. Онези, които ѝ бяха допаднали, като „Старецът и морето“, бе прочела толкова пъти, че дори не помнеше броя им.
Ето как Ърнест стана Ърнест. Никой не го притежаваше. Той не говореше, но обичаше да ходи на риболов с баща ѝ, който очевидно ценеше неговите качества. Разделяха си поравно улова, когато се върнеха у дома.
Първия път, когато Соня заведе Уве в старата дървена къща в гората, Уве и баща ѝ седяха, закопчали ризите си догоре, мълчаха и похапваха в продължение на цял час, докато тя се опитваше да проведе цивилизован разговор. Нито един от двамата не разбра какво прави там, освен факта, че срещата ял е много важна за единствената жена, която обичат. И двамата бяха против запознанството, негодуваха, възмущаваха се, но така и не постигнаха нищо.