Бащата на Соня бе отрицателно настроен още от самото начало. За момчето знаеше единствено, че идва от юг, а Соня беше споменала, че не обича котки. Ето две неща, които го превръщаха в човек, на когото не можеше да се разчита.
Уве пък се чувстваше като на интервю за работа, а никак не го биваше в тези неща. И така, когато Соня не говореше, а тя говореше почти през всичкото време, в стаята се възцаряваше мълчание, което съществува единствено между човек, който не иска да изгуби дъщеря си, и мъж, който все още не е разбрал напълно, че е бил избран да я отведе оттук. Най-сетне Соня изрита Уве по пищяла, за да го накара да каже нещо. Уве вдигна поглед от чинията си и забеляза гневните бръчици около очите ѝ. Прочисти гърлото си и се огледа с някакво отчаяние, докато се чудеше какво да попита стария. Уве бе научил, че ако човек няма какво да каже, трябва да измисли какво да попита.
Ако имаше нещо, което помагаше на хората да забравят неприязънта си, то това беше възможността да говорят за себе си.
Най-сетне погледът на Уве попадна на джипа, който се виждаше от кухненския прозорец на стария.
– Това е “ЕЛ-10“, нали? – посочи той с вилицата си.
– Аха – потвърди бащата, без да вдига поглед от чинията.
– Сега ги прави „Сааб“ – заяви Уве и кимна.
– „Скания“! – повиши глас старият и погледна с неприязън Уве.
Стаята отново потъна в мълчание, което може да възникне единствено между любимия на една жена и баща ѝ.
Уве се наведе мрачно над чинията си. Соня изрита баща си по пищяла. Баща ѝ я погледна сърдито. Най-сетне бръчиците около очите ѝ. Не беше чак толкова глупав, че да не избегне онова, което можеше да се случи след тях. Затова прочисти гърло раздразнено и започна да рови в чинията.
– Само защото някой костюмар от „Сааб“ е размахал портфейла си и е купил фабриката, не означава, че това не е „Скания“ – изръмжа тихо той с тон, който вече не беше толкова кисел, след това отдръпна крака си от обувките на дъщеря си.
Бащата на Соня открай време караше джипове на „Скания“. Не разбираше защо му е на човек да си купи нещо друго. След като години наред беше предан на марката, „Скания“ се сля със „Сааб“. За това предателство той нямаше никога да им прости.
Уве, който на свой ред се беше заинтересувал от „Скания“ след сливането със „Сааб“, погледна замислено през прозореца, докато дъвчеше картоф.
– Добре ли върви? – попита той.
– Не – отвърна с раздразнение старият и отново се наведе над чинията. – Нито един от тези модели не върви добри. Не ги правят както трябва. Автомонтьорите искат малко състояние, за да ги оправят – добави той, сякаш обясняваше на някой, седнал под масата.
– Да погледна, ако може? – попита Уве и неочаквано усети как се въодушевява.
Откакто Соня го познаваше, той за пръв път проявяваше ентусиазъм.
Двамата мъже се спогледаха за момент. След това бащата на Соня кимна. Уве също кимна, бързо и отривисто. Двамата станаха, без да губят време, решително, по начина, по който двама мъже се държат, след като са се разбрали да отидат и да убият трети. Няколко минути по-късно бащата на Соня се върна в кухнята, облегнат на бастуна, отпусна се в стола и замърмори. както обикновено. Остана на мястото си дълго, натъпка внимателно лулата си, накрая кимна към тенджерите и успя да каже
– Хубаво.
– Благодаря татко – усмихна се тя.
– Ти си го сготвила. Не аз – отвърна той.
– Благодарността не беше за храната – отвърна тя и вдигна чиниите, целуна нежно баща си по челото и в същия момент видя Уве, надвесен над двигателя под капака.
Баща ѝ не каза нищо, просто се изправи със сумтене и взе вестника от плота в кухнята. По средата на стаята спря и се облегна на бастуна.
– Той ходи ли за риба? – изръмжа най-сетне баща ѝ, без да я поглежда.
– Май не – отвърна Соня.
Баща ѝ кимна сърдито. Мълча дълго.
– Ясно. Значи трябва да се научи – изсумтя най-сетне той, преди да пъхне лулата в устата си и да се отправи към хола.
Соня не го бе чувала да изрича по-хубав комплимент за друг човек.
17
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И КОТКАТА
ДОСАДА ОТ ПРЯСПАТА
– Мъртва ли е? – пита ужасената Парване, когато се спуска напред бързо, доколкото огромният ѝ корем позволява, и се опитва да надникне в дупката.
– Да не съм ветеринар? – отвръща Уве сравнително любезно. Само съобщава фактите.
Просто не може да си обясни как става така, че жената се появява непрекъснато. Не може ли човек тихо и кротко да застане над дупката с форма на котка в собствената си градина?