– Трябва да я извадиш оттам! – провиква се тя и го перва с ръкавица по рамото.
Уве не е никак доволен от развоя на събитията и пъха ръце дълбоко в джобовете на якето. Все още диша трудно.
– Изобщо не трябва – отвръща той.
– Господи, ама на теб какво ти става?
– Не се разбирам с котките – уведомява я Уве и забива пети в снега.
Само че погледът ѝ, когато се обръща, го кара да пристъпи напред.
– Тя май спи – предполага той и наднича в дупката, преди да добави: – Иначе щеше да излезе, когато се позатопли.
Когато ръкавицата го перва, той си казва, че е най-разумно да се държи на разстояние от жената.
След миг обаче Парване се е заровила в пряспата и след малко излиза с дълбоко замразено същество в слабите си ръце
Прилича на четири сладоледа,разтопили се върху продран шал.
– Отвори вратата! – крещи тя, този път изгубила самообладание.
Уве забива пети в снега. Не бе започнал деня с намерението да пуска жени или котки в дома си, иска му се да ѝ го каже. След това обаче тя пристъпва към него с котката в ръце, много решително. Като нищо ще мине през него. Уве никога не е срещал по-лоша жена, която не желае да чуе онова, което свестните хора и говорят. Отново усеща, че не му достига дъх. Потиска импулса да притисне ръка към гърдите.
Тя продължава напред. Той се предава. Тя го подминава. Малкият пакет с провиснали от него ледени висулки напомня на Уве за неща,които той не може да спре; спомени за Ърнест, за дебелия глупав Ърнест, когото Соня толкова обичаше, че сърцето ѝ запяваше, когато го видеше.
– Отваряй вратата тогава! – изкрещява Парване и поглежда към Уве толкова сърдито, че той има чувството, като че ли всеки момент ще изплющи камшик.
Уве вади ключа от джоба си. Сякаш някой друг е поел контрол над ръката му. Трудно му е да приеме онова, което върши. Част от него крещи „Не!“, докато останалата част от тялото му е заета с някакъв тийнейджърски бунт.
– Донеси одеяла! – нарежда Парване и се втурна вътре с обувки.
Уве остава зад нея в продължение на няколко минути, поема си дъх и се затътря подире ѝ.
– Тук е кучешки студ. Пусни радиаторите! – изстрелва Парване, сякаш е очевидно, и размахва ръце към Уве, когато оставя котката на канапето.
– Тук не се пускат радиатори – заявява твърдо Уве. Застава на вратата на хола и се пита дали тя няма отново да го перне с ръкавицата, ако ѝ каже да постели вестници под котката. Когато тя се обръща отново към него, той решава да не проверява. Уве не помни да е виждал по-ядосана жена.
– Одеялата са горе – отвръща най-сетне той, като избягва погледа ѝ и неочаквано проявява интерес към лампата в коридора.
– Донеси ги тогава!
Уве изглежда така, сякаш повтаря думите ѝ безмълвно, ядосано, недоволно, но въпреки това сваля обувките си и минава през хола на безопасно разстояние от поразяващата ръкавица.
Докато се качва и слиза по стълбите, той си мърмори, че на тази улица е почти невъзможно да се живее тихо, кротко и спокойно. На горния етаж спира и си поема дълбоко дъх. Болката в гърдите е отминала. Сърцето му отново бие нормално. Понякога това му се случва и той вече не се стряска. Винаги му минава. И без това сърцето няма да му бъде необходимо още дълго, така че няма значение.
Откъм хола долитат гласове. Не може да повярва. Не стига, че системно му пречат да умре, а и съседите не проявяват никакъв срам, че го тласкат към ръба на лудостта и самоубийството. Това може да каже със сигурност.
Когато Уве се връща по стълбите с одеялото, дебелият младеж от съседната къща е застанал по средата на хола и наблюдава любопитно котката и Парване.
– Здрасти, човече! – поздравява весело той и маха с ръка на Уве.
Само по тениска е, въпреки че навън има сняг.
– Добре – отвръща Уве, ужасен, че няколко минути на горния етаж са достатъчни, за да се окаже, че в къщата ти са напъплили разни хора като в хотел.
– Чух викове и реших да проверя дали всичко тук е наред – обяснява ведро той, свива рамене и облечената му в черно плът се нагърчва.
Парване грабва одеялото от ръката на Уве и започва да увива котката в него.
– Така няма да я стоплиш – обажда се любезно младежът.
– Не се меси! – срязва го Уве, който макар да не е специалист по размразяване на котките, не понася хората да се намъкнат в къщата му и да раздават заповеди как трябва да се върши това или онова.
– Мълчи, Уве! – нарежда Парване и поглежда умолително младежа. – Какво трябва да направим? Тя е леденостудена!
– Не ми казвай да мълча! – мърмори Уве.
– Тя ще умре – казва Парване.
– Друг път ще умре, просто ѝ е студено... – прекъсва я Уве в нов опит да си възвърне контрола над положението.