– Изглежда по-добре – хили се Джими. докато натъпква целия сандвич в устата си
Парване изписква, хуква към него и поема котката, за да я загърне бързо в одеялото.
– Трябва да отидем в болница! – провиква се тя.
– На мен ми забраниха да стъпвам в болницата – отвръща Уве, без да се замисля.
Когато поглежда към нея, тя е готова да го замери с колата, затова той свежда отново очи и пъшка нещастно.
Единственото ми желание е да умра, мисли си той и притиска палците на краката си към дъсчения под.
Подът помръдва едва доловимо. Уве поглежда към Джими. Поглежда котката.
Поглежда мокрия под. Клати глава към Парване.
– Ще трябва да вземем моята кола – мърмори той.
Дръпва якето си от куката и отваря входната врата. След няколко секунди пъхва глава отново в антрето. Поглежда гневно Парване.
– Само че няма да доведа котката в къщата, защото е забранено...
Тя го прекъсва с няколко думи на фарси, които Уве не разбира. Въпреки това му звучат ненужно драматично. Увива котката още по-стегнато в одеялото и изфучала покрай него, за да излезе на снега.
– Правилата са си правила – натъртва Уве и тръгва към паркинга, но Парване не отговаря.
Уве се обръща и посочва Джими.
– А ти облечи яке. Иначе няма да се качиш в сааба. Наясно ли сме?
Парване плаща за паркинга в болницата. Уве не казва и дума.
18
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ,
И КОТКАТА НА ИМЕ ЪРНЕСТ
Не че Уве не харесваше тъкмо тази котка. По принцип не обичаше котки. Открай време му се струваше, че не може да им се вярва. Особено в случая на Ърнест, когато бяха огромни като мотопеди. Трудно му беше да определи дали животното беше неестествено грамадно, или бе ненормално малък лъв. Човек никога не бива да се сприятелява с нещо, ако има възможност нещото да те изяде, докато спиш.
Соня обаче обичаше Ърнест толкова много, че Уве си налагаше да се въздържа. Знаеше, че не бива да говори лошо за онези, които тя обичаше; все пак той разбираше единствено как да получава любовта ѝ, при положение че никой друг не разбираше защо той я заслужава. И така, двамата с Ърнест се научиха да се разбират сравнително добре, когато ходеха на гости в гората, като се изключи случаят, когато Ърнест ухапа Уве, тъй като при сядане той притисна върху опашката му един от кухненските столове. Ако не друго, двамата се научиха да се държат на разстояние. Също както Уве и бащата на Соня.
Дори когато Уве бе на мнение, че котката Досада няма право да седи на един стол и да протяга опашката си върху друг, той ся затваряше очите. Правеше по заради Соня.
Уве се научи да лови риба. През двете есени след първото им гостуване покривът на къщата за пръв път не протече. А джипът палеше всеки път, когато някой завъртеше ключа в стартера, при това без дори да се дави. Бащата на Соня, както можеше да се предполага, не изрази благодарността си. От друга страна обаче, никога повече не каза и дума, че Уве бил „от града“. А това за бащата на Соня беше проява на истинска обич.
Изминаха две пролети и две лета. На третата година, в един студен юнски ден, бащата на Соня почина. Уве не беше виждал някой да плаче, както Соня плака тогава. През първите няколко дни тя почти не стана от леглото. Уве, който се беше сблъсквал с много смърт през живота си и чувствата му бяха притъпени, отблъсна мъката и объркването и този път, когато седна на масата в кухнята на къщата в гората. Свещеникът от селото дойде и описа подробностите около погребението.
„Добър човек“, заяви той кратко и посочи една от снимките на Соня и баща ѝ на стената в хола. Уве кимна. Не знаеше какво се очаква от него да отговори. След това излезе навън, за да провери дали има нещо за оправяне по джипа.
На четвъртия ден Соня стана от леглото и се зае да почисти къщата, обзета от такава бясна енергия, че Уве гледаше да не ѝ се мярка, точно както предвидливите хора се дръпват от пътя на торнадо. Той обиколи фермата, потърси си нещо, което да свърши. Стегна бараката за дърва, която беше рухнала по време на една от зимните бури. През идващите дни я напълни с насечени дърва. Окоси тревата. Отряза провисналите клони от гората наоколо. Късно вечерта на шестия ден се обадиха от бакалията.
Всички, разбира се, казваха, че е било нещастен случай. Само че никой, който бе виждал Ърнест, не можеше да повярва. че той е изтичал пред автомобил съвсем случайно. Мъката причинява странни неща на живите. Тази нощ Уве се качи зад волана и кара по-бързо откогато и да било. Соня държа голямата глава на Ърнест през пелия път. Той все още дишаше, когато пристигнаха при ветеринаря, но нараняванията се оказаха прекадено тежки, а загубата на кръв – прекалено голяма.