Докато стояха един до друг, вратата затворена за трета вечер подред, без да знаят какво да правят със себе си, те бяха единодушни, че трябва да се заемат с нещо, преди „новите съседи да решат, че тук става нещо гнило“.
Уве се съгласи, че така е най-добре. Самата истина. Не говореха много, но си помагаха, докато чертаеха, изчисляваха наклона и проверяваха дали ъглите са прави и добре направени. Късно една вечер, когато Анита и Соня бяха в четвърти месец, две светлосини креватчета бяха сглобени във вече подготвените детски стаи в къщите им.
– Можем да минем с шкурка и да го пребоядисаме в розово, ако е момиче – измърмори Уве, когато показа креватчето на Соня. Соня го прегърна и усети как вратът му се мокри от сълзите ѝ. Това бе напълно необяснимото действие на хормоните.
– Искам да ми предложиш да се оженим – прошепна тя.
Така и стана. Ожениха се в гражданското, на съвсем семпла церемония. Нямаха семейства, така че присъстваха единствено Руне и Анита. Соня и Уве си сложиха пръстените и четиримата отидоха на ресторант. Уве плати, но Руне помогна да провери сметката, за да е сигурен, че всичко е „наред“. Както можеше да се очаква, не беше. След като говориха със сервитьора в продължение на цял час, двамата мъже успяха да го убедят, че ще бъде много по-лесно за него, ако намали сметката наполовина. в противен случай – ще го ,докладват“. Очевидно не бе съвсем ясно кой кого и за какво ще докладва, но накрая, след доста ругатни и размахване на ръце, сервитьорът се предаде върна се в кухнята и им написа нова сметка. Междувременно Руне и Уве кимнаха мрачно един на друг, без да забележат, че съпругите им са взели такси още преди двайсет минути, за да се приберат у дома.
Уве кима, докато седи в сааба и наблюдава вратата на гаража на Руне. Не помни кога за последен път я е виждал отворена. Изключва фаровете на сааба и побутва котката да излезе.
– Уве? – чува той любопитен, непознат глас.
Най-неочаквано, някаква жена, очевидно собственичката на гласа, наднича в гаража. На около четирийсет и пет е, в прокъсани дънки и зелено дебело яке, което, изглежда, ѝ е прекадено голямо. Няма грим, косата ѝ е вързана на опашка. Жената нахлува в гаража и се оглежда с интерес. Котката пристъпва напред и съска застрашително срещу нея. Жената спира. Уве пъха ръце в джобовете.
– Уве? – подвиква отново жената по онзи превъзнесен начин, който хората използват, когато искат да ти продадат нещо, докато се преструват, че това е последното, което имат наум.
– Нищо не искам – казва Уве и кима към вратата на гаража – ясен жест, че няма защо да търси друга врата, че е най-добре да излезе и да се върне там, откъдето е дошла.
Жената не се трогва от това отношение.
– Казвам се Лена. Журналистка съм от местния вестник и... ами... – започва тя, след това протяга ръка.
Уве поглежда ръката. След това поглежда нея.
– Нищо не искам – повтаря той.
– Какво?
– Сигурно продавате абонамент. Вече не искам.
Тя го поглежда изненадано.
– Ясно... всъщност... не продавам вестници. Пиша за тях. Журналистка съм – повтаря бавно тя, сякаш той не е съвсем наред.
– Въпреки това не искам нищо – натъртва Уве, докато се опитва да я накара да излезе от гаража.
– Искам да поговоря с теб, Уве! – протестира тя и отново пристъпва напред.
Той размахва към нея ръце, сякаш се опитва да я уплаши, като изтръска невидим килим пред нея.
– Вчера си спасил живота на човек на гарата! Искам да взема интервю – провиква се развълнувано тя.
Очевидно се кани да каже още нещо, когато забелязва, че Уве е насочил вниманието си другаде. Погледът му е отправен някъде зад нея. Присвил е очи.
– Мама му стара! – мърмори той.
– Да... исках да те попи... – започва тя с интерес, но Уве вече се е промъкнал покрай нея и е тръгнал към бялата шкода, което завива покрай паркинга и се насочва към къщите.
Жената с очилата остава силно изненадана, когато Уве се втурва напред и започва да блъска по прозореца. Вдига папката с документи пред лицето си. Мъжът в бялата риза обаче не трепва. Сваля прозореца.
– Да? – пита той.
– В този квартал е забранено за моторни превозни средства – съска Уве и посочва всяка от къщите, след това шкодата и мъжа с бялата риза, а накрая и паркинга.
– В този квартал паркираме на пар-кин-га!