Мъжът в бялата риза поглежда къщите. След това поглежда паркинга. Накрая поглежда Уве.
– Имам разрешение от общината да паркирам пред къщите. Затова бъдете така любезен да се дръпнете от пътя.
Уве е толкова възмутен, че му трябва време, за да може да изругае в отговор. Междувременно мъжът в бялата риза е посегнал към пакет цигари, оставени на таблото, и почуква с него бедрото си.
– Дръпнете се, ако обичате! – моли той Уве.
– Какво правите тук? – изломотва Уве.
– Не е ваша работа – отвръща с монотонен глас навлекът, сякаш е съобщение на гласова поща, изречено от компютър, и уведомява Уве, че трябва да чака.
Мъжът пъхва цигарата в уста и я пали. Уве диша толкова тежко, че гърдите му се повдигат бясно под якето. Жената събира документите и папките и нагласява очилата си. Шофьорът въздиша, сякаш Уве е нахално дете, което не желае да не кара скейтборда си на тротоара.
– Ще ви кажа какво правя. Каним се да отведем Руне от последната къща в старчески дом.
Мъжът отпуска ръка през прозореца и изтръсква цигарата на страничното огледало на шкодата.
– В старчески дом ли?
– Да – кима с безразличие човекът.
– Ами ако Анита не иска? – съска Уве и почуква с показалец по покрива на колата.
Човекът в бялата риза се обръща към жената до него и се усмихва сдържано. След това се завърта отново към Уве и заговаря съвсем бавно. Може би смята, че иначе Уве няма да разбере.
– Решението не зависи от Анита, а от проучвателния екип.
Уве диша все по-трудно. Усеща пулса в гърлото си.
– Няма да влезете с тази кола в квартала – стиска зъби той.
Юмруците му са стиснати. Говори категорично и заплашително. Само че противникът му е напълно спокоен. Гаси цигарата във външната страна на вратата и я пуска на земята.
Сякаш казаното от Уве не е нищо повече от дрънканиците на сенилен старец.
– И какво точно ще направиш, за да ме спреш, Уве? – пита накрая мъжът.
Начинът, по който изстрелва името му, кара Уве да го погледне така, сякаш някой е забил дървен чук в корема му. Наблюдава мъжа в бялата риза, устата му е леко отворена, а очите оглеждат автомобила.
– Откъде знаете името ми?
– Знаем много за вас.
Уве едва успява да дръпне крак, преди гумата на шкодата да се завърти и да потегли към къщата. Той остава шокиран. Гледа след тях.
– Кой беше този? – пита жената с якето зад него.
Уве рязко се обръща към нея.
– Откъде знаете името ми? – пита настоятелно той.
Тя отстъпва крачка назад. Отмества няколко немирни кичура коса от лицето си, без да сваля очи от стиснатите юмруци на Уве.
– Работя за местния вестник... интервюирахме хората на перона за това как си спасил онзи човек...
– Откъде знаете името ми? – повтаря Уве, а гласът му трепери от гняв.
– Платил си с карта за билета. Прегледах квитанциите – обяснява тя и отстъпва няколко крачки назад.
– Ами той? Той откъде знае името ми? – изкрещява Уве и размахва ръка в посоката, в която е отпрашила шкодата, а вената на челото му е изпъкнала.
– Ами... Не знам – заеква тя.
Уве диша тежко през носа и я приковава с поглед. Сякаш се опитва да разбере дали го лъже.
– Нямам представа, никога досега не съм го виждала – уверява го тя.
Уве я поглежда още по-страшно. Най-сетне кима мрачно.
След това се обръща и тръгва към дома си. Тя го вика отново, но той не се обръща. Котката влиза след него в антрето. Уве затваря вратата. Малко по-надолу на улицата мъжът в бялата риза и жената с очилата звънят на вратата на Анита и Руне Уве се отпуска на стол в антрето. Тресе се от унижение.
Почти е забравил това чувство. Забравил е какво е унижение. Забравил е какво е безпомощност. Забравил е, че човек не може да се противопостави на онези с белите ризи.
Ето че те се връщат. Не са идвали тук, откакто двамата със Соня се върнаха от Испания. След инцидента.
21
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ,
И СТРАНИТЕ, КЪДЕТО СВИРЯТ ЧУЖДЕСТРАННА
МУЗИКА В РЕСТОРАНТИТЕ
Идеята за екскурзията с автобус беше нейна. Уве не виждаше причина да пътуват по този начин. Ако трябваше да ходят някъде, защо да не отидат със сааба? Соня обаче твърдеше, че автобусите били „романтични“ а това беше безкрайно важно, както Уве научи. Така се стигна до станалото. Макар че всички в Испания мислеха, че са някакво изключение, защото само се прозяваха, наливаха се, пускаха чуждестранна музика в ресторантите и си лягаха посред бял ден.
Уве положи огромни усилия да не хареса нищо. Соня обаче беше толкова възхитена, че накрая зарази и него. Разсмя се гръмко, когато той призна, че чувствал вълнението ѝ с цялото си тяло. Дори Уве не успя да не хареса преживяването.