В автобуса на връщане от Испания тя постави ръката на Уве на корема си и той усети как бебето рита – лекичко, сякаш някой докосваше дланта му с вълнена ръкавица. Останаха така няколко часа в очакване на леките движения. Уве не казваше нищо, но Соня забеляза как той избърса очи с опакото на ръката си, когато се надигна от седалката и измърмори, че трябвало да отиде до тоалетната.
Това беше най-щастливата седмица в живота на Уве.
Бе писано да бъде последвана от най-ужасната.
22
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
И ОШЕ НЯКОЙ В ГАРАЖА
Уве и котката седяха мълчаливо в сааба пред болницата.
– Престани да ме гледаш така, като че ли вината е моя – обръща се той към котката.
Котката го поглежда, сякаш е не точно ядосана, ами разочарована.
Няма никакво намерение да виси отново пред болницата. Мрази болниците, а е тук за трети път за по-малко от седмица. Само че друг избор няма.
Защото този ден отиде по дяволите още от ранни зори.
Започна се с Уве и котката по време на ежедневната им обиколка, когато откриха, че знакът, който забраняваше влизането на моторни превозни средства в квартала, е бутнат. Това предизвика такива цветисти обиди от страна на Уве, че котката се засрами. Той се отдалечи побеснял и подир малко се върна с лопатата за сняг. След това спря, погледна към дома на Анита и Руне, стиснал зъби толкова силно, че те заскърцаха.
Котката го погледна обвиняващо.
– Не съм виновен, че скапанякът взе, че остаря – рече твърдо той.
Тъй като котката очевидно не прие това за разумно обяснение, Уве насочи към нея лопатата за сняг.
– Ти да не би да си въобразяваш, че това е първият ми сблъсък с общината? Това решение за Руне, да не би да мислиш, че наистина са решавали нещо? Никога няма и да решат!
Ще обжалвам, те ще протакат нещата и всичко ще трябва да мине през тъпата им бюрократична машина! Разбираш ли? Мислиш си, че всичко ще стане бързо, но отнема месеци! Години дори! Да не би да смяташ, че съм се забил тук само защото старият гадняр е напълно безпомощен?
Котката не отговаря.
– Не разбираш! Ясно ли ти е! – съска Уве и се обръща. Усеща очите на котката впити в гърба му и влиза вътре.
Това не е причината, поради която Уве и котката седят в сааба на паркинга пред болницата. Има обаче известна връзка с Уве, който ринеше сняг, когато журналистката с голямото зелено яке се изтърси пред къщата му.
– Уве? – провикна се тя зад него, сякаш се притеснява, че той е сменил идентичността си от последния път, когато е идвала да го притеснява.
Уве продължава да рине снега, без да обърне внимание на присъствието ѝ.
– Исках да ти задам няколко въпроса... – пробва тя.
– Задавайте ги на някого другиго. Не искам никакви въпроси – отвърна Уве и разпръсна снега по такъв начин, че не стана ясно дали го изрива, или копае.
– Ама аз само искам да... – започна тя, но беше прекъсната от Уве и котката, които влязоха в къщата и треснаха вратата пред лицето ѝ.
Уве и котката приседнаха в антрето и зачакаха тя да ся тръгне. Тя обаче не си тръгва Заблъска по вратата и се развика.
– Ти си герой!
– Тя е пълна психарка – обърна се Уве към котката.
Котката бе на същото мнение.
Тъй като журналистката продължи да блъска по вратата и да крещи още по-високо, Уве не знаеше какво да направи, затова отвори вратата и постави пръст на устата си, за да я накара да замълчи, сякаш в следващия момеят щеше да заши. че тук е библиотека.
Тя се опита да се ухили в лицето му, размаха нещо, което Уве инстинктивно разбра, че е някакъв вид фотоапарат. Може и друго да беше. Не беше лесно да се разбере как изглеждат фотоапаратите в това тъпо общество.
След това журналистката се опита да се намъкне в антрето му. Може би не трябваше да го прави. Уве вдигна едрата си длан и я изблъска навън. Беше рефлекс, но тя едва не падна в снега.
– Не искам нищо – заяви Уве.
Тя запази равновесие и размаха фотоапарата под носа му, докато крещеше нещо. Уве не слушаше. Погледна фотоапарата, сякаш бе оръжие, и реши да се спасява с бягство. Тази жена очевидно не беше с всичкия си.
И така, котката и Уве се измъкнаха през вратата, заключиха и се отправиха с бърза крачка към паркинга. Журналистката подтичваше след тях.
Истината е, че нищо от случилото се няма връзка с причината, поради която Уве сега седи пред болницата. Когато обаче Парване почукала на вратата на Уве, петнайсет минути по-късно, стиснала тригодишното за ръка и никой не отворил, а тя чула гласове откъм паркинга, това вече, ако може така да се каже, има много общо с причината, поради която сега Уве седи пред болницата.