Уве бързо отстъпва две крачки. Парване му се усмихва самоуверено. Сякаш току-що е решила кръстословица.
– Уве! Какво ще кажеш да ни закараш до болницата, а аз ще ти помогна да се отървеш от журналистката? Става ли?
Уве вдига поглед. Не е напълно убеден. Парване протяга ръце.
– Ако ли не, ще ѝ кажа някои неща за теб, Уве! – заплашва Парване с извити вежди.
– Моля? Какви неща? – провиква се вратата на гаража и започва да барабани настоятелно.
Уве поглежда отчаяно.
– Това е изнудване – обръща се той с нещастен вид към Парване.
Бременната кима весело.
– Уве напанда кловун! – намесва се тригодишното и кима към котката, очевидно решило, че неприязънта, която Уве таи към болницата, е свързана с последния път, когато е бил там.
Котката като че ли няма представа за какво става въпрос. Ако обаче клоунът беше близо до тригодишното, тогава котката едва ли щеше да се възмути, че Уве е халосал някого.
Тъкмо затова сега Уве седи тук. Котката изглежда лично обидена от факта, че Уве я е оставил да се вози на задната седалка с тригодишното. Уве постла вестници на седалките. Чувства, че е бил измамен. Когато Парване каза, че ще го отърве от журналистката, той нямаше ясна представа как точно ще го направи. Очевидно не е очаквал тя да замахне с вълшебна пръчица и жената да се изпари или пък да я тресне с лопата по главата и да я зарови в пустинята или нещо подобно.
Всъщност Парване само отвори вратата на гаража, подаде на журналистката визитката си и ѝ каза „обадете ми се и ще поговорим за Уве“. „Това ли е начинът да се отървеш от някого? Нищо подобно – мисли си Уве, – така няма да се отървеш от когото и да било“.
Сега, разбира се, е прекадено късно. Сега, по дяволите, седи пред болницата и чака за трети път за по-малко от седмица. Изнудване, това е то.
Същевременно му се налага да търпи възмутените погледи на котката. Нещо в очите ѝ му напомня за начина, по който го наблюдаваше Соня.
– Няма да дойдат, за да вземат Руне. Казват, че ще го направят, но ще влачат процеса години наред – обяснява Уве на котката.
Все едно го казва на Соня. Може би го казва на себе си. Сам не знае.
– Поне престани да се само съжаляваш. Ако не бях аз, сега щеше да живееш с някое хлапе и тогава нямаше да имаш дори остатък от опашка. Помисли си добре! – сумти той към котката в опит да смени темата.
Котката се просва на хълбок, далече от Уве, и в знак на възмущение заспива. Той отново поглежда през прозореца. Много добре знае, че тригодишното не е алергично. Много добре знае, че Парване просто го излъга, за да го накара да се грижи за Досада.
Само че той не е някой сенилен старец.
23
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ, И АВТОБУСЪТ,
КОЙТО ТАКА И НЕ ПРИСТИГНА
„Всеки човек трябва да знае за какво се бори.“ Очевидно хората така разправят. Веднъж Соня прочете на Уве тези думи от една от книгите си. Уве не помни от коя е било; около жена му винаги има купища книги. В Испания си купи цяла торба, въпреки че дори не знаеше испански.
– Ще науча, като чета – обясни тя. Сякаш така ставаха тези неща. Уве ѝ обясни, че предпочита да мисли сам, вместо да чете онова, което са измъдрили разни тъпаци. Соня се усмихна и го погали по бузата.
След това той пренесе невероятно огромните ѝ пътни чанти до автобуса. Усети, че шофьорът лъха на вино, но реши, че сигурно в Испания е така, и не каза нищо. Седеше на мястото си, докато Соня движеше ръката му по корема си и тогава усети как детето му рита за пръв и последен път. Стана, отиде до тоалетната и по средата на пътеката усети как автобусът поднесе, отри се в мантинелата и тогава настъпи миг тишина. Сякаш времето си поемаше дълбоко дъх. Последва експлозия от счупени стъкла. Разнесе се безжалостният писък на смачкан метал. Усети ударите, когато автомобилите зад автобуса започнаха да се забиват в него.
Ами писъците? Никога нямаше да ги забрави.
Уве се запре мята и помнеше единствено, че падна по корем. Огледа се за нея, ужасен, сред какофонията от човешки тела, но нея я нямаше. Той се хвърли напред, поряза се. върху него се посипа дъжд от стъкла от тавана, но имаше чувството, че любопитно животно го задържа и го кара насила да легне на пода, за да доведе докрай унижението му. Този момент щеше да го преследва до сетните му дни: пълната му неспособност да направи каквото и да било.
През първата седмица не се отдели от леглото ѝ. Най-после една от сестрите настоя да вземе душ и да се преоблече. Всички го гледаха със съчувствие и му изказваха „съболезнования“. Дойде лекар и заговори с безизразен докторски глас, че било нужно да се подготви, че тя нямало да се събуди отново. Уве го изхвърли през една врата. Същата тази врата бе затворена и заключена. Тя не е мъртва, вилнееше той в коридора, престанете да се държите така, сякаш е мъртва! Никой в болницата не се осмели да допусне отново същата грешка.