На десетия ден, докато дъждът барабанеше по прозорците н по радиото съобщаваха за най-ужасната буря от няколко десетилетия, Соня отвори очи едва-едва, видя Уве и пъхна ръка в неговата. Сгъна показалец в дланта му.
След това заспа и не се събуди през цялата нощ. Когато се събуди отново, сестрите предложиха да ѝ съобщят, но Уве мрачно настоя той да ѝ каже. След това ѝ предаде всичко напълно овладяно, докато галеше ръката ѝ, сякаш бе много студена. Разказа ѝ как шофьорът миришел на вино, как автобусът се блъснал в мантинелата. Разказа ѝ за миризмата на гума. За разкъсващия звук на сблъсъка.
Разказа ѝ и за детето, което нямаше да се роди.
Тя плака. Древно, неутешимо отчаяние пищеше и разкъсваше и двамата, докато часовете отминаваха. Времето, мъката и яростта следваха и донасяха дългия мрак. Тогава Уве разбра, че никога няма да си прости, че тъкмо тогава е станал от мястото си, вместо да е бил до нея, за да я защити. Освен това знаеше, че болката ще остане завинаги.
Соня обаче нямаше да бъде Соня, ако позволеше на мрака да възтържествува. И така, една сутрин, в която Уве нямаше представа колко време е изминало от произшествието, тя съвсем ясно заяви, че иска да започне физиотерапия. Когато Уве я погледна така, сякаш собственият му гръбнак пищеше като ранено животно всеки път, когато тя помръднеше, тя нежно отпусна глава на гърдите му и зашепна.
– Можем да се отдадем или на живота, или на смъртта, Уве. Трябва да продължим напред.
Така и стана.
През идващите месеци Уве се срещна с безброй мъже в бели ризи. Те седяха зад бюра от светло дърво в най-различни общински кабинети и очевидно разполагаха с безкрайно много време, за да инструктират Уве какви документи трябва да бъдат попълнени за различни цели, но не разполагаха с време да обсъдят мерките, с които Соня може да се оправи.
В болницата изпратиха жена от някаква община и тя грубо обясни, че Соня ще бъде преместена в дом за хора в нейното състояние. Заговори как „напрежението на ежедневието“ напълно разбираемо щяло да бъде „прекомерно“ за Уве. Не го каза направо, но даде ясно да се разбере какво намеква. Не вярваше, че Уве ще остане със съпругата си. ,При сегашното положение на нещата“, не спираше да повтаря тя и кимаше дискретно към леглото. Говореше така, сякаш Соня не беше в стаята.
Този път Уве отвори вратата, но я изгони безцеремонно.
– Единственият дом, в който ще се приберем, е нашият! Там живеем! –изрева Уве и обзет от сляпа ярост и гняв, хвърли една от обувките на Соня пред вратата.
След това трябваше да отиде и да пита сестрите, които едва не бяха улучени, дали не знаят къде се е дянала жената. Това, разбира се, го вбеси още повече. За пръв път след инцидента чу Соня да се смее. Смехът сякаш се изля от нея, без каквато и да било възможност да спре, сякаш я повали и тя не можеше да стане. Смя се толкова много, че пороят се носеше по стените и подовете, предизвикваше законите на времето и пространството. Уве имаше чувството, че срутена по време на земетресение къща се изправя от руините. Така имаше пространство сърцето му да бие отново.
Прибра се у дома и преустрои цялата къща, демонтира старата кухня и направи нова, по-ниска. Дори успя да намери специална печка. Смени и вратите, сложи наклон на всички прагове. В деня, след като позволиха на Соня да си тръгне от болницата, тя се върна да завърши обучението си като учителка. През пролетта си взе изпитите. Във вестника имаше обява за преподавателско място в училището с най-ужасната репутация в града, на клас, който нито един квалифициран учител със здрав разум не би поел доброволно. В него бяха хиперактивни деца с дефицит на вниманието още преди терминът да бъде създаден.
– Няма никаква надежда за тези момичета и момчета – бе обяснил напълно сериозно директорът по време на интервюто. – Това не е образование, това е хранилище.
Може би Соня разбираше какво е да те опишат като отпадък. Празното място бе привлякло един-единствен кандидат, който успя да накара въпросните момчета и момичета да четат Шекспир.
Междувременно Уве бе така потиснат от гняв, че Соня понякога го караше да излезе навън, за да не съсипе мебелите. Болеше я много, когато виждаше превитите му рамене и желанието му да руши. Искаше да унищожи шофьора на автобуса, пътническата агенция, мантинелата на магистралата, производителя на вино. Искаше да унищожи всичко и всички. Искаше да удря, без да спира, докато не заличи всички гадове. Това бе единственото му желание. Той вложи този гняв в бараката. Вложи го в гаража. Изкара си го на земята, докато обикаляше сутрин. Само че това не беше всичко. Накрая започна да го влага в писма. Писа до испанското правителство. Писа до шведските власти. До полицията. До съда. Никой обаче не пое отговорност. Никой не прояви интерес. Всички цитираха някакви правни текстове или се позоваваха на други институции. Търсеха си извинения. Когато от общината отказаха да направят рампа на стълбите на училището, където Соня работеше, Уве писа писма и оплаквания месеци наред. Писа до вестниците. Опита се да ги съди. Буквално ги заля с неподозираната отмъстителност на баща, който е бил обран.