Навсякъде рано или късно го спираха мъже в бели ризи със строги, самодоволни лица. Нямаше начин да се пребори с тях. Не само че държавата беше на тяхна страна, но и те самите бяха държавата. Отхвърлиха и последното му оплакване. Битките приключиха, защото белите ризи бяха решили така. Уве никога не им прости.
Соня виждаше всичко. Разбираше болката му. Затова го остави да се гневи, остави този гняв да намери отдушник. Една вечер в началото на лятото, през май, вечер, която носеше обещание за настъпващото лято, тя се приближи до него и колелата оставиха отпечатък по паркета. Той седеше на масата в кухнята и пишеше поредното писмо. Тя взе химикалката, плъзна ръка в неговата и притисна показалец в грубата му длан. Отпусна чело на едрата му гръд.
– Стига вече, Уве. Никакви писма повече. В живота няма място за писмата ти.
Тя вдигна поглед, погали го нежно по бузата и се усмихна.
– Достатъчно, любими Уве.
Наистина беше достатъчно.
На следващата сутрин Уве стана на зазоряване, отиде до училището ѝ със сааба и построи с голи ръце рампата, която от общината бяха отказали да направят. След това тя се прибираше у дома и всяка вечер му разказваше с пламнали очи за момчетата и момичетата си. В класната стая ги докарвал полицейски ескорт, а когато си тръгвали, можели да рецитират поезия на четиристотин години. Същите тези момичета и момчета я караха да се смее и пее, докато гласът ѝ не започнеше да отеква в стените и тавана на малката им къща. Уве така и не успя да разбере тези невъзможни деца, но му харесваше как се отразява присъствието им на Соня.
Всяко човешко същество трябва да знае за какво се бори. Така казваха. А тя се бореше за доброто. Бореше се за децата, които нямаше. А пък Уве се бореше за нея.
Това бе единственото нещо на този свят, което наистина познаваше.
24
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И ХЛАПЕТО,
КОЕТО РИСУВА С КАКВИ ЛИ НЕ ЦВЕТОВЕ
Когато Уве потегля от болницата, саабът е така натъпкан с хора, че той непрекъснато поглежда бензиномера, сякаш се страхува, че ще затанцува възмутено. В огледалото за обратно виждане забелязва как Парване подава на тригодишното лист и цветни пастели.
– Трябва ли да върши това в колата? – изревава Уве.
– Да не би да предпочиташ да нервничи и да започне да разнищва тапицерията? – пита спокойно Парване.
Уве не отговаря. Просто поглежда тригодишното в огледалото за обратно виждане. Детето размахва огромен пурпурен пастел към настанилата се в скута на майка му котка и крещи:
– Ритуууване?
Котката наблюдава детето предпазливо и очевидно няма никакво желание да се превърне в обект на разкрасяване.
Патрик е седнал между тях, намества се, усуква се и се опитва да намери удобно място за гипсирания си пищял, който е вдигнат на подлакътника между двете предни седалки.
Не е никак лесно, защото прави всичко по силите си да не размести вестниците, които Уве е постлал и на седалката, и под гипсирания му крак.
Тригодишното изпуска пастел, той се търкулва под пасажерската седалка, на която се с настанил дошлият да помага Джими. С движение, достойно за олимпийски акробат, когато става въпрос за човек с неговата физика, младежът успява да се наведе и да грабне пастела от изтривалката пред него. Поглежда го, ухилва се, след това се обръща към вирнатия крак на Патрик и рисува огромно ухилено човече върху гипса. Малкото дете изписква от радост, когато забелязва.
– Значи започваш да правиш и поразии, а? – отбелязва Уве.
– Много симпатично, нали? – шегува се Джими и поглежда Уве така, сякаш се кани да го перне по ръката.
Уве вдига очи.
– Извинявай, човече, не можах да се въздържа – признава малко засрамено Джими и подава пастела на Парване.