Джими кима весело. Мобилният му пиука.
– И спри този шум. Това да не ти е тъпият аркаден пинбол.
– Извинявай, човече, от работата непрекъснато ми пускат мейли – отвръща Джими, опитва се да задържи храната с една ръка, а с другата да се справи с мобилния в джоба.
– Значи работиш, а? – пита Уве.
Джими кима ентусиазирано.
– Програмирам апликации за айфони.
Уве няма допълнителни въпроси.
В колата е сравнително тихо в продължение на десет минути, докато не влизат в паркинга пред гаража на Уве. Уве спира до навеса за велосипеди, изключва от скорост сааба, без да гаси мотора, и поглежда многозначително пътниците.
– Всичко е наред, Уве. Патрик ще се справи с патериците оттук – обяснява иронично Парване.
– В квартала не се допускат моторни превозни средства – отвръща Уве.
Обезсърченият Патрик се измъква от задната седалка, докато Джими се опитва да се провре навън. Тениската му е оплескана с мазни петна.
Парване вдига тригодишното и го оставя на земята. Момиченцето размахва нещо във въздуха и крещи неразбираеми думи.
Парване кима, връща се до автомобила, навежда се към предната врата и подава на Уве лист.
– Какво е това? – пита Уве, без да протяга ръка да вземе листа.
– Рисунката на Назанин.
– И какво да правя с нея?
– Нарисувала те е – отвръща Парване и я тиква в ръцете му.
Уве поглежда с нежелание листа. На него вижда линии и завъртулки.
– Това е Джими, това е котката, а това сме ние с Патрик. Ето те и теб – обяснява Парване.
Когато казва последните думи, сочи фигура в средата на рисунката. Всичко останало е в черно, докато фигурата в средата е истинска експлозия от цветове. Сливат се жълто, червено, синьо, зелено, оранжево и пурпурно.
– Ти си най-смешното нещо, което тя е виждала. Затова винаги те рисува с много цветове – уточнява Парване.
След тези думи затваря вратата и се отдалечава.
На Уве му трябват няколко секунди, докато се овладее дотолкова, че да се провикне след нея.
– Как така „винаги“?
Но всички те обаче са се отправили към къщите си.
Малко обиден, Уве нагласява вестниците на пасажерската седалка. Котката се изкатерва от задната част и се настанява удобно върху тях. Уве вкарва сааба на заден. Затваря вратата. Изключва от скорост, без да гаси двигателя. Усеща как изгорелите газове бавно изпълват гаража и поглежда пластмасовия маркуч, който виси на стената. В продължение на няколко минути се чуват единствено дишането на котката и ритмичният тътен на двигателя. Ще бъде лесно, просто си седиш и чакаш неизбежното. Това е единствената логична постъпка. Уве е сигурен, че е така. Копнее за този момент от дълго време насам. Краят. Тя му липсва толкова много, че понякога не може да търпи собственото си съществуване. Това ще бъде единственото разумно нещо, ще си седи, докато изгорелите газове унесат и него, и котката, двамата заспят и цялата работа приключи.
Тогава обаче поглежда котката. Гаси двигателя.
На следващата сутрин стават в шест без петнайсет. Пият кафе и ядат риба тон. Когато приключват с обичайната обиколка, Уве внимателно изрива снега пред къщата. Когато приключва, той застава пред бараката, обляга се на лопатата за сняг и оглежда съседните къщи.
След това пресича пътя и почиства снега и пред останалите къщи.
25
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
И ПАРЧЕ ВЪЛНИСТА ЛАМАРИНА
Уве изчаква да мине времето за закуска, за да пусне котката навън. Едва тогава сваля пластмасовото шишенце от най-високия рафт в банята. Преценява тежестта му в ръка, сякаш се кани да го изхвърли някъде, разтърсва го леко и премисля колко хапчета са останали.
Към края лекарите предписваха прекадено много болкоуспокояващи за Соня. Банята им все още прилича на склад на колумбийската мафия. Очевидно Уве няма вяра в медицината, открай време е убеден, че единственият ефект е психологически, следователно действа на хора с лабилна психика.
Едва сега му хрумва, че химикалите не са необичаен начин да отнеме живота си.
Чува нещо пред входната врата – котката се е върнала изненадващо бързо, драска по прага, сякаш е хваната в капан. Сякаш е разбрала какви мисли се въртят в ума на Уве. Той разбира, че котката е разочарована от него. Не очаква тя да разбере действията му.
Мисли си как ще се почувства, ако го направи по този начин. Никога не е вземал наркотици. Почти не познава въздействието на алкохола. Никога не му е било приятно чувството, че губи контрол. През годините е разбрал, че на хората им допада тъкмо това чувство, но според Уве само един истински празноглавец може да се стреми към липса на контрол. Той се пита дали ще започне да му се гади, дали ще почувства болка, когато органите на тялото му откажат и престанат да функционират. Дали няма просто да заспи, когато тялото му вече не става за нищо?