– Вълниста ламарина – повтаря той на себе си, сякаш вкусва думата, също като човек, който току-що се е събудил и се опитва да си припомни какво точно е сънувал.
– Точно така, вълниста ламарина – кима Уве.
Руне го поглежда. По-точно казано, поглежда през него. Очите му приличат на пастиран преден капак на автомобил. Изглежда смален, прегърбен, брадата му е сива, почти бяла. Беше едър мъж, който внушаваше респект, докато сега дрехите му висят като дрипи. Остарял е, вече е много стар, осъзнава Уве и това го поразява. Погледът на Руне трепва за миг. След това устата му се размърдва.
– Уве? – възкликва той.
– Да, ами... Едно е сигурно, не съм папата – отвръща Уве.
Провисналата кожа по лицето на Руне се сбръчква в сънена усмивка. Двамата мъже, навремето близки, са впили очи един в друг. Единият отказва да забрави миналото, а другият не може да си го спомни.
– Изглеждаш остарял – отбелязва Уве.
Руне се ухилва.
В този момент се разнася разтревоженият глас на Анита и в следващия миг малките и бързи крака изтрополяват към вратата.
– Има ли някого на вратата, Руне? Какво правиш там? – провиква се тя. Изглежда ужасена, когато се показва. В този момент вижда Уве.
– А... здравей, Уве! – поздравява тя и спира рязко.
Уве стои, пъхнал ръце в джобовете. Котката до него, изглежда, иска да направи същото, но няма джобове. Няма и ръце. Анита е дребна и безцветна в сивите панталони, сивата плетена жилетка, със сива коса и посивяла кожа. Уве обаче забелязва, че очите ѝ са зачервени и подпухнали. Тя ги изтрива бързо и мига, за да прогони болката. Така правят жените от това поколение. Сякаш всяка сутрин стоят на вратата и решително измитат мъката с метла. Тя нежно стиска Руне за раменете и го повежда към инвалидната количка до прозореца в хола.
– Здравей, Уве – повтаря тя приятелски, изненадано, когато се връща на вратата. – Какво има?
– Да имате вълниста ламарина? – пита той.
Тя го поглежда с недоумение.
– Вълниста ламарина ли? – повтаря тихо, сякаш ламарината не е била наред и сега незнайно как се е оправила,
Уве въздиша дълбоко.
– Мили боже, въл-нис-та ламарина.
Анита е все толкова учудена.
– Трябва ли да имаме?
– Руне сигурно има в бараката – обяснява Уве и протяга ръка.
Анита кима. Посяга към ключ на стената и го поставя в ръката на Уве.
– Вълниста. Ламарина? – повтаря отново тя.
– Да – потвърждава Уве.
– Ние нямаме метален покрив.
– Това пък какво общо има?
Анита клати глава.
– Може и да няма.
– Човек винаги има някой и друг лист ламарина – отвръща Уве, сякаш това твърдение не подлежи на коментар.
Анита кима. Така правят хората, когато се сблъскват с неоспоримия факт, че малко вълниста ламарина е нещо напълно нормално, което разумните хора държат в бараките за инструменти, в случай че им дотрябва.
– Ти нямаш ли? – пита тя, колкото да се намира на приказки.
– Използвал съм я – отвръща Уве.
Анита кима с разбиране. Винаги става така, когато някой се сблъска с неоспоримия факт, че няма нищо странно един обикновен човек, който няма метален покрив, да изразходва всичката си вълниста ламарина.
Минута по-късно Уве се връща доволно и влачи огромно парче вълниста ламарина, голямо колкото килим за хол. Анита няма представа как това гигантско парче се е събрало в бараката, а тя дори не е разбрала.
– Нали ти казах – кима Уве и ѝ връща ключа.
– Да, да, наистина ми каза – признава жената.
Уве поглежда към прозореца. Руне отвръща на погледа му. Тъкмо когато Анита понечва да влезе в къщата, Руне отново се усмихва широко и вдига ръка, за да помаха. Сякаш за секунда знае кой е Уве и защо е дошъл.
Анита спира нерешително. Обръща се.
– Отново идваха от социални грижи и искат да ми вземат Руне – признава тя, без да вдига очи.
Гласът ѝ шумоли като вестник, когато изрича името на съпруга си. Уве прокарва пръсти по вълнистата ламарина.
– Казаха, че не съм в състояние да се грижа за него. Заради болестта му. Казаха, че трябвало да отиде в дом оплаква се тя.
Уве продължава да прокарва пръсти по ламарината.
– Той ще умре, ако го затворят в дом, Уве. Знаеш го... – шепне тя.
Уве кима и поглежда фаса, замръзнал във фугата между две плочи. С крайчеца на окото си забелязва, че Анита се обляга леко на едната страна. Преди около година Соня му беше обяснила, че е заради смяна на ставата, спомни си чак сега. Ръцете ѝ напоследък треперят. „Първата фаза от множествена склероза“, беше обяснила Соня. Болестта се беше появила няколко години преди да поставят на Руне диагноза алцхаймер.