– Вашето момче може да дойде и да ви помогне – прошепва той.
Анита вдига поглед. Поглежда го в очите и се усмихва снизходително.
– Йохан ли? Ами... той живее в Америка. И той си има предостатъчно на главата. Нали ги знаеш какви са младите!
Уве не отговаря. Анита изрича,Америка, сякаш егоистът, който ѝ е син, се е преместил да живее в небесно царство. Уве не е видял хлапето нито веднъж по улиците, откакто Руне се разболя. Вече беше пораснат, но така и не намираше време за родителите си.
Анита се овладява сякаш е направила нещо срамно. Усмихва се гузно на Уве.
– Извинявай, Уве. Не трябва да ти губя времето, като ти опявам.
Тя влиза в къщата. Уве остава на мястото си с вълнистата ламарина и котката до него. Измърморва нещо, преди вратата да се затвори. Анита се обръща изненадано и надниква през пролуката.
– Моля?
Уве се извръща, без да срещне погледа ѝ. След това понечва да си тръгне, но думите потичат сами.
– Казах, че ако имаш други проблеми, освен тъпите радиатори, ела и звънни. Ние с котката сме си у дома.
Сбръчканото лице на изненаданата Анита се разтяга в усмивка. Тя отстъпва половин крачка от вратата, сякаш иска да каже още нещо. Може да е нещо за Соня, колко много ѝ липсва най-добрата ѝ приятелка. Колко много ѝ липсва общуването на четиримата, когато навремето се преместиха на улицата, преди почти четирийсет години. Как ѝ липсва дори начинът, по който Руне и Уве общуваха. Само че Уве вече се е скрил зад ъгъла.
Когато влиза в бараката си, Уве донася резервния акумулатор на сааба и две големи метални щипки. Поставя листа вълниста ламарина върху плочите между бараката и къщата и внимателно го покрива със сняг.
Застава до котката и оглежда известно време творението си. Чудесен капан за кучета, скрит под снега, зареден с електричество, готов да захапе. На това му се казва отмъщение. Следващия път, в който Русия бурен мине с тъпия си помияр и тварта реши да пикае по плочите на Уве, ще го направи върху метален лист, по който тече ток. Да видим тогава дали ще им бъде весело, мисли си Уве.
Котката кривва глава на една страна и поглежда металния лист.
– Също като светкавица, която те поразява в уретера – обяснява Уве.
Котката го наблюдава дълго, сякаш казва „Не говориш сериозно, нали?“. Накрая Уве пъха ръце в джобовете и клати глава.
– Не... май не – въздиша мрачно той.
След това прибира акумулатора и щипките, накрая и ламарината, и пъхва всичко в гаража. Не защото онези идиоти не заслужават да ги тресне ток. Заслужават, и още как. Знае обаче, че от известно време никой не му е показвал разликата между това да си лош, защото трябва да бъдеш или защото можеш.
– Идеята обаче си я биваше – решава той и двамата с котката влизат в къщи.
Котката пристъпва в хола с недвусмисления език на тялото на човек, който мърмори: „Да, биваше я, и още как...“
След това сядат да обядват.
26
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И ОБЩЕСТВО,
В КОЕТО НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ
ДА ПОПРАВИ ВЕЛОСИПЕД
На мнозина им е трудно да живеят с човек, който обича да е сам. Това е в противоречие с онези, които не могат да са сами. Соня обаче не мрънкаше повече, отколкото ѝ се полагаше.
– Взела съм те такъв, какъвто си – казваше тя.
Тя обаче не беше толкова глупава, та да не разбере, че дори човек като Уве обича от време на време да поговори за това или онова. Това не му се беше случвало отдавна.
– Аз печеля – заявява той, когато чува хлопването на пощенската кутия.
Котката скача от перваза на прозореца и влиза в кухнята. Не умее да губи, решава Уве и отива до входа. От години не се е обзалагал с никого по кое време ще пристигне пощата. Навремето се обзалагаше с Руне, докато лете ходеха на почивка и двамата разработваха сложни системи от по половин минута, за да определят чия преценка е по-точна. Навремето беше така. Пощата пристигаше точно в дванайсет, така че нямаше нужда да записват, за да определят кой е познал. Днес не беше така. Днес докарваха пощата по някое време следобед, когато им скимнеше. В пощата я обработваха, когато желаеха, а ти трябваше да си благодарен и точка. Уве се опита да се обзалага със Соня, след като двамата с Руне спряха да си говорят. Тя обаче така и не разбра правилата. Затова той се отказа.
Младежът едва успява да се спаси да не бъде съборен по стълбите, когато Уве отваря вратата със замах. Уве го поглежда изненадано. Той е облечен в униформата на пощальон.
– Да? – пита Уве.
Младежът изглежда така, сякаш не знае какво да отговори. Премята в ръце вестник и писмо. В този момент Уве си спомня, че това е същият младеж, с когото преди няколко дни се разправяше за велосипеда край навеса. Тогава каза, че щял да го оправи. Уве много добре знае какво означава това. „Да оправя“, за тези негодници означава да открадна и продам по интернет. Това е сигурно.