Младежът изглежда, ако това изобщо е възможно, още по-малко очарован, когато разпознава Уве. Прилича на сервитьор, който не е сигурен дали да сервира храната, или да я върне в кухнята, за да се изплюе в нея. Момчето поглежда студено Уве, а след това му подава с нежелание пощата и измърморил „ето“. Уве я поема, без да откъсва очи от него.
– Кутията ви е смачкана, затова ви ги нося лично – обяснява момчето.
Кима към нагънатия боклук, в който се превърна кутията на Уве, когато Дългуча, неспособен да даде на заден с ремарке, я съсипа. След това кима към писмото и вестника в ръката на Уве. Уве ги поглежда. Вестникът е от местните парцали, които раздават без пари, дори когато сложиш надпис, че не желаеш тъпото нещо. А писмото по всяка вероятност е реклама. Името и адресът му са написани на ръка, но това е евтин рекламен трик. Така си мислиш, че писмото е от истински човек, а след това го отваряш и разбираш, че е обект на маркетинг. Този номер не минава при Уве.
Младежът се поклаща на пети, забол поглед в земята. Сякаш се бори с нещо вътре в него, което се опитва да излезе.
– Друго има ли? – пита Уве.
Малкият прокарва пръсти през мазната си коса.
– Ами... какво пък, мама му стара... питах се дали жена ви не се казва Соня – успява да изрече той.
Уве го поглежда подозрително. Момчето поглежда плика
– Видях презимето. Имах учителка със същото име. Просто се питах...
Изглежда, вече се проклина, че е започнал да говори. Обръща се кръгом и си тръгва. Уве прочиства гърло и рита прага.
– Чакай... може и да е точно така. Какво за Соня?
Момчето спира на метър.
– Ох, мамка му... Просто я харесвах, няма какво друго да кажа. Аз съм... нали знаете... не ме бива много в четенето и писането.
Уве едва не подхвърли: „Направо да не повярваш“, но премълчава. Младежът се гърчи от неудобство. Прокарва ръка през косата си, малко дезориентиран, сякаш се е надявал да намери подходящите думи.
– Тя е единствената учителка, която не мислеше, че съм тъп дръвник – измърморва той и чувствата почти го задавят. – Тя ме накара да чета онзи... Шекспир, де. Дори не знаех, че мога да чета. Накара ме да прочета най-върховната книга. Много ми стана кофти, като разбрах, че е умряла.
Уве не отговаря. Младежът гледа в земята. Свива рамене.
– Та това е...
Мълчи. След това и двамата стоят безмълвно, мъжът на петдесет и девет и тийнейджърът, разделят ги няколко метра и подритват снега. Сякаш с ритници ще успеят да събудят спомена за жената, която виждаше повече потенциал в някои мъже, отколкото те виждаха в себе си. Нито един от двамата не знае за какво да използва споделения опит.
– Какво направи с колелото? – пита най-сетне Уве.
Обещах на приятелката си да го оправя – отвръща младежът и кима към къщата в далечния край на улицата, точно срещу дома на Анита и Руне. Там живеят онези, дето умират да рециклират, когато не са в Тайланд или където там ходят.
– Всъщност тя още не ми е приятелка. Но ми се иска да стане. Такова ми ти нещо.
Уве оглежда младежа, както мъжете на средна възраст често оглеждат по-младите мъже, които в крачка създават своя граматика.
– Имаш ли инструменти? – пита той.
Младежът клати глава.
– И как смяташ да оправиш велосипеда без инструменти? – чуди се Уве. По-скоро е изненадан, отколкото възмутен.
Младежът свива рамене.
– Не знам.
Защо тогава ѝ обеща да го оправиш?
Младежът рита снега. Почесва се засрамено по лицето с цялата си ръка.
– Защото я обичам.
Уве не може да реши дали да каже онова, което мисли. Затова свива на фуния местния вестник и плика и плясва с тях дланта си, все едно са палка.
– Трябва да вървя – мърмори момчето едва чуто и отново понечва да тръгне.
– Ела след работа и ще извадя колелото.
Думите на Уве изскочиха изневиделица.
– Трябва обаче да си донесеш инструменти – добавя той. Момчето се оживява.
– Ти сериозно ли, човече?
Уве отново плясва длан с импровизираната палка. Момчето преглъща.
– Страхотно! Чакай... ох, мамка му... не мога днес! Трябва да ида на другата работа! Утре, човече... ще го направя утре. Нали може да го взема утре, а?
Уве навежда глава и поглежда така, сякаш всичко казано досега е излязло от устата на герой в анимационен филм. Младежът си поема дълбоко дъх и се стяга.