– Каква друга работа? – пита Уве, сякаш не е разбрал края на играта.
– Ами, вечер работя в едно кафене и през уикенда – отвръща то, а надеждата в очите му издава, че може и да успее да спася връзката с приятелката, която дори не знае, че му е приятелка – типичната връзка за момче в края на пубертета с мазна коса. – Трябват ми и двете работи, за да спестя пари – обяснява той.
– За какво?
– За кола.
Уве забелязва как младежът изпъва гръб, когато изрича думата „кола“. За момент Уве го поглежда със съмнение. След това бавно, но решително удря длан с папката.
– Каква кола?
– Гледах едно рено – оживява се момчето и изпъва гръб още малко.
Въздухът между двамата застива за стотна от един дъх. Обгръща ги странно мълчание. Ако това беше сцена от филм, камерата сигурно щеше да се завърти на триста и шейсет градуса, преди Уве да възвърне самообладанието си.
– Рено ли? Рено! Та това е тъпа френска кола! Не можеш да си купиш скапана френска кола!
Младежът, изглежда, се кани да каже нещо, но така и не успява, защото цялата горна част от тялото на Уве се разтърсва, сякаш той се опитва да се отърве от досадна оса.
– Господи, момченце! Ти нищо ли не разбираш от коли?
Младежът клати глава. Уве въздъхва дълбоко и отпуска длан на челото си, сякаш неочаквано го е поразила мигрена.
– И как точно ще откараш велосипеда до кафенето, ако нямаш кола? – пита най-сетне той, докато очевидно се опитва да се овладее.
– Ами... не бях мислил – отвръща младежът.
Уве клати глава.
– Рено? Мили Боже...
Младежът кима. Уве потрива разочаровано очи.
Къде е тъпото кафене, в което работиш? – мърмори той.
Двайсет минути по-късно Парване отваря изненадано входната врата. На прага стои Уве и замислено удря длан с хартиена палка.
– Имаш ли от онези зелените знаци?
– Какво?
– Трябва ти зелен знак, когато се учиш да шофираш. Имаш или нямаш?
Тя кима.
– Да... имам, но...
– Ще дойда да те взема след два часа. Ще отидем с моята кола.
Уве прави кръгом и продължава по тясната алея, без да дочака отговора ѝ.
27
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
И УРОК ПО КОРМУВАНЕ
През четирийсетте години, откакто живееха тук, все се намираше някой нетактичен съсед, преместил се наскоро, да попита Соня за омразата между Уве и Руне. Защо двамата мъже, навремето приятели, неочаквано бяха започнали да се мразят чак толкова.
Соня обикновено отговаряше направо. Когато двамата мъже и съпругите им се преместили тук, Уве карал сааб „96“, а Руне – волво „244“. Около година по-късно Уве си купи сааб „95“, а Руне – волво „245“. Три години по-късно Уве купи сааб „900“, а Руне – волво „265“. През следващото десетилетие Уве купи други два сааба „900“, а след това и сааб „9000“. Руне пък купи друго волво „265“, а накрая – волво „745“, но няколко години по-късно се върна към седан и си взе волво „740“. Тогава Уве си купи поредния сааб „9000“, Руне предпочете волво „760“, след което Уве отново купи сааб „9000“, а Руне си хареса волво „760 Турбо“.
И ето че настъпи денят, когато Уве отиде да разгледа новия сааб „93“ и когато се върна вечерта, се оказа, че Руне си е купил беемве.
– Беемве! – изкрещя Уве пред Соня. – Как да се разбереш с такъв човек? Кажи ми как?
Може би това не беше точното обяснение защо двамата се мразеха, разказваше Соня. Човек или разбираше, или не. Ако не разбирате, нямате никакъв смисъл да се обяснява останалото.
Повечето хора така и не успяваха да разберат, отбелязваше често Уве. Но пък напоследък хората нямаха представа какво е лоялност. За тях автомобилът бе чисто и просто „превоз“, пътят бе просто усложнение между две точки. Уве бе убеден, че тъкмо затова пътищата са толкова лоши. Ако хората бяха малко по-внимателни с колите си, нямаше да карат като идиоти, мисли си той, докато наблюдава как Парване отмества вестниците, които бе разстлал на седалката ѝ. Тя трябваше да измести седалката на водача, за да побере едрия си корем в автомобила, а след това я дръпна напред, за да стигне до волана.
Урокът по кормуване не започна добре. Истината е, че Парване се опита да се качи с бутилка безалкохолно в ръка. Подобно нещо бе недопустимо. След това се опита да размести станциите на радиото на Уве, за да намери „по-забавна станция“. Не трябваше да прави и това.
Уве вдига вестника от пода, навива го и започва нервно да го удря в ръка, нещо като агресивна версия на топката против стрес. Тя стиска волана и поглежда таблото като любопитно дете.
– Откъде започваме? – провиква се нетърпеливо тя, след като най-сетне се съгласява да му даде сока.