Уве въздиша. Котката седи на задната седалка и изглежда така, сякаш ѝ се иска, ама много ѝ се иска, да знае как се слага предпазен колан на котка.
– Натисни съединителя – нарежда малко мрачно Уве.
Парване се оглежда, сякаш търси нещо. След това поглежда Уве и се усмихва предразполагащо.
– Кое е съединител?
Уве я зяпва слисано.
Тя оглежда отново седалката, после насочва вниманието си към коланите отзад, сякаш ще открие съединителя там. Уве се плясва по челото. Парване веднага става кисела.
– Нали ти казах, искам книжка за автоматичен автомобил! Защо ме караш да използваме твоята кола?
– Защото ще изкараш нормална книжка! – срязва я Уве и набляга на „нормална“ по начин, който изяснява, че книжката за автоматичен автомобил е точно толкова „нормална книжка“, колкото колата с автоматична скоростна кутия е „нормална кола“.
– Престани да ми крещиш! – изкрещява Парване.
– Не крещя! – отвръща с крясък Уве.
Котката се свива на задната седалка, очевидно уплашена от случващото се, каквото и да е то. Парване кръстосва ръце и поглежда гневно през страничния прозорец. Уве удря хартиената палка в дланта си.
– Педалът в крайно ляво е съединител – изръмжава най-сетне той.
След като си поема толкова дълбоко дъх, че трябва да спре по средата, преди да започне да диша отново, той продължава:
– По средата е спирачката. В десния край е газта. Отпускаш бавно съединителя, докато намериш точката, в която захапва, след това подаваш малко газ, отпускаш съединителя и колата потегля.
Парване, изглежда, приема това като извинение. Кима и се успокоява. Стиска волана, пали автомобила и следва инструкциите му. Саабът отскача напред, след това спира, преди да се метне с гневно ръмжене към паркинга за гости, и едва не се забива в друг автомобил. Уве дръпва ръчната спирачка. Парване пуска волана и изкрещява от паника, покрива лицето си с ръце, докато саабът най-сетне спира рязко. Уве пухти, сякаш е трябвало да си пробие път и да се добере до ръчната спирачка през военен полигон. Мускулите на лицето му са като на човек, напръскан с лимонов сок.
– Какво да правя сега!? – писва Парване, когато разбира, че саабът е на два сантиметра от стоповете на колата пред тях.
– Задна. Включи на задна – успява да изсъска Уве през стиснати зъби.
– За малко да се размажа в колата! – задъхва се Парване.
Уве проточва врат към края на предницата. След това неочаквано по лицето му се изписва някакво спокойствие. Обръща се и кима, сякаш му е все едно.
– Няма значение. Това е волво.
Необходими са им петнайсет минути, докато излязат от паркинга и се качат на главния път. Там Парване подава толкова газ, докато е на първа, че саабът започва да се тресе така, сякаш ще се взриви. Уве ѝ казва да смени скоростта и тя отвръща, че няма представа как. Междувременно котката, изглежда, се опитва да отвори задната врата.
Когато се добират до първия червен светофар, огромен джип с някакви типове с бръснати глави спира толкова близо до задницата им, че Уве е напълно сигурен, че когато се приберат, ще видят регистрационния им номер, отпечатан на ламарината. Парване поглежда нервно в огледалото за обратно виждане. Джипът подава газ, сякаш се опитва да предаде някакво послание. Уве се обръща и поглежда през задния прозорец. Двамата мъже са с татуировки по шиите, забелязва той. Сякаш фактът, че са с джип, не разкрива достатъчно красноречиво тъпотията им.
Светва зелено. Парване вдига крак от съединителя, саабът се задавя и таблото угасва. Стресираната Парване завърта ключа в стартера, но автомобилът стърже сърцераздирателно. Моторът надава рев, кашля и отново угасва. Мъжете с бръснатите глави и татуирани гърла надуват клаксона. Единият от тях размахва ръка.
– Натисни съединителя и подай повече газ –обяснява Уве.
– Нали това правя! – отвръща тя.
– Не е това.
– Напротив!
– Сега ти крещиш.
– Изобщо не крещя, мама му стара! – изкрясква тя.
Джипът надува клаксона си. Парване натиска съединителя. Саабът потегля назад, изминава няколко сантиметра и се удря в предницата на джипа. Татуираните гърла буквално са легнали върху клаксона, сякаш е сирена за въздушно нападение.
Парване върти отчаяно ключа, но за награда получава поредното угасване. След това неочаквано се предава и скрива лице в длани.
– Мили Бо... ти да не би да плачеш? – пита удивеният Уве.
– Изобщо не плача, мамка му! – хлипа тя и сълзите ѝ капят по волана.
Уве се навежда и поглежда коляното си. Опипва с пръсти края на хартиената палка.