– Вие познавате ли се? – пита изненадано Парване и поглежда младежа.
– Ние с Уве сме нещо като приятели – кима малкият.
– Нима? И ние с Уве сме нещо като приятели! – хили се тя и нежно имитира въодушевлението му.
Уве спира на безопасно разстояние от плота. Сякаш се страхува, че някой ще го прегърне, ако се приближи.
– Казвам се Адриан – представя се момчето.
– Парване – отвръща Парване.
– Искате ли нещо за пиене? – пита ги той.
– За мен лате – поръчва тя с тон, сякаш очаква някой да масажира раменете ѝ. Попива чело със салфетка. – За предпочитане ледено, ако имате.
Уве пристъпва от левия на десния крак и се оглежда. Никога не е харесвал кафенетата. Соня, разбира се, ги обожаваше. Можеше да седи цяла неделя и „просто да наблюдава хората“, както казваше. Уве бе пробвал да сяда с нея и да чете вестник. Ходеха някъде всяка неделя. Не беше стъпвал в кафене, откакто тя почина. Вдига поглед и разбира, че Адриан, Парване и котката очакват отговора му.
– Значи кафе. Чисто.
Адриан се чеше по главата под шапката.
– Нещо като... еспресо ли?
– Не. Кафе.
Адриан започва да се чеше по брадичката.
– Как така... Кафе без мляко ли?
– Да.
– Меланж?
– Ако беше меланж, нямаше да е без мляко.
Адриан премества няколко захарници на плота. Колкото да се намира на работа, за да не изглежда глупаво. Малко е по-закъснял, мисли си Уве.
– Обикновено кафе на филтър. Най-обикновено тъпо кафе на филтър – повтаря Уве.
Адриан кима.
– А, добре... Ами... Не знам как се прави.
Уве сочи нервно кафеварката в ъгъла, която едва се вижда зад огромната като космически кораб кафемашина, използвана единствено за еспресо.
– А, това ли? – ахва най-сетне Адриан. – Аха! Само че не знам как точно работи това чудо.
– Трябваше да се сетя, мамка му... – мърмори Уве, заобикаля плота и поема нещата в свои ръце.
– Може ли някой да ми каже какво правим тук? – провиква се Парване.
Момчето има велосипед за поправка – обяснява Уве, докато налива вода в каната.
– Колелото отзад в колата ли?
– Донесъл ли си го? Благодаря, Уве.
– Нали нямаш кола? – отвръща той, докато рови в шкафа, където са филтрите.
– Благодаря, Уве! – повтаря Адриан, пристъпва към него, но се опомня бързо и спира, преди да е направил някоя глупост.
– Значи колелото е твое – усмихва се Парване.
– Нещо такова... На приятелката ми е. Всъщност искам да ми стане приятелка... Нещо такова.
Парване се ухилва.
– Значи двамата с Уве бихме толкова път, защото ти трябва да поправиш колелото, така ли? А колелото е на момиче, нали?
Адриан кима. Парване се обляга на плота и потупва Уве по ръката.
– Да ти кажа, Уве, понякога човек започва да се съмнява дали все пак нямаш сърце...
– Имаш ли инструменти, или не? – обръща се Уве към Адриан и отблъсква ръката му.
Адриан кима.
– Върви да ги донесеш. Велосипедът е в сааба на паркинга Адриан кима бързо и хлътва в кухнята. След около минута се връща с огромна кутия за инструменти и бързо се отправя към входа.
– А ти да мълчиш! – нарежда Уве на Парване.
Тя се подсмихва по начин, който издава, че няма никакво намерение да мълчи.
– Донесох велосипеда, за да не ми пречи край навеса... – добавя Уве.
– Сигурно, сигурно! – смее се Парване.
– Слушайте – започва Адриан, когато момчето с почернените очи влиза след малко, – това е шефът ми.
– Здрасти... ама какво... Извинявай, какво правиш? – пита „шефът“ и оглежда с интерес пъргавия непознат, настанил се зад плота на кафенето му.
– Момчето трябва да оправи един велосипед – обяснява Уве, сякаш е очевидно.
– Къде държите филтрите за кафе?
Момчето с почернените очи посочва. Уве присвива очи към него.
– Това грим ли е?
Парване шътка. Уве я поглежда обидено.
– Какво толкова? Какво, като питам?
Момчето се усмихва нервно.
– Да, грим е – кима то и потрива кожата около очите. – Снощи ходих да потанцувам – усмихва се той с благодарност, когато Парване, като истински съконспиратор, вади мокра кърпичка от чантата си и му я подава.
Уве кима и се заема с кафето.
– И ти ли имаш проблеми с велосипедите, любовта и момичетата? – пита разсеяно той.
– Не, не и с велосипедите. И с любовта май нямам. И с момичетата – киска се той.
Уве включва кафеварката и щом тя започва да бълбука, се обръща и се обляга на вътрешната страна на плота, сякаш това е най-естественото нещо на света в кафене, в което не работи.