– Обратен си, нали?
– Уве! – ахва Парване и отново го перва по ръката.
Уве отдръпва ръка и я поглежда обидено.
– Какво?
– Не се казва... Не се наричат така – обяснява тя, но очевадно не иска да изрече думата.
– Педали ли? – подхвърля Уве.
Парване се опитва да го удари по ръката, но Уве се оказва бърз.
– Не говори така! – нарежда му тя.
Уве се обръща към омазаното момче, искрено учуден.
– Не се ли казва обратен? Как се казва в днешно време?
– Казва се хомосексуален. Или гей – прекъсва го Парване, преди да успее да се спре.
– Можете да кажете каквото ви хрумне, няма проблем – усмихва се момчето, заобикаля плота и си слага престилка.
– Да, добре. Да сме наясно. Значи си от гейовете – мърмори Уве. Парване клати глава, готова да започне да реди извинения, но момчето избухва в смях. – Добре тогава – довършва Уве, кима и започва да си налива кафе, докато то все още тече през филтъра.
След това взема чашата си, без да каже и дума повече, и излиза на паркинга. Момчето с черното около очите не реагира, че е изнесъл чашата навън. При дадените обстоятелства просто няма значение – само пет минути, след като е пристигнал, вече се е самоназначил за барман и го е разпитал за сексуалната му ориентация.
Адриан стои отвън до сааба и изглежда така, сякаш се е изгубил в гората.
– Добре ли върви? – пита риторично Уве, отпива кафе и поглежда велосипеда, който Адриан дори не е отвързал.
– Не... Нали разбираш... Донякъде. Ами да – започва Адриан и се чеше по гърдите.
Уве го наблюдава в продължение на цяла минута. Отпива нова глътка кафе. Кима с раздразнение, също като човек, който стиска авокадо и разбира, че е презряло. Тиква чашата си в ръцете на момчето, след това отива да развърже колелото. Обръща го наопаки и отваря кутията с инструменти, която момчето е изнесло от кафенето.
– Баща ти не те ли е учил как се поправя колело? – пита той, без да поглежда Адриан, докато се навежда над спуканата гума.
– Татко е в панделата – отвръща едва чуто той, почесва се по рамото и се оглежда, сякаш е забелязал огромна дупка, в която да потъне. Уве спира, вдига очи и го поглежда изпитателно. Момчето е заболо поглед в земята. Уве прочиства гърлото си.
– Не е чак толкова трудно – мърмори той най-сетне и дава знак на Адриан да седне на земята.
Необходими са им десет минути, за да оправят спуканата гума. Уве гръмогласно дава едносрични команди, Адриан кълчи през всичкото време, обръща много внимание, работи прилежно и Уве не може да не признае, че в известен смисъл не се представя като пълен глупак. Може да не е чак толкова неумел с ръцете, колкото е с думите. Избърсват калта с парцал от багажника на сааба и избягват да се поглеждат.
– Дано дамата си струва – заявява най-сетне Уве и затваря багажника.
Ред е на Адриан да го погледне учудено.
Когато се връщат в кафенето, заварват нисък, квадратен мъж в изцапана риза, качил се на стълба, да се занимава с нещо, което Уве решава, че е отоплително тяло. Момчето с почернените очи е застанало под стълбата и му подава набор от отвертки. Непрекъснато бърше остатъците от грим около очите си, оглежда дебелия на стълбата и не крие нервността си. Сякаш се тревожи, че ще го пипнат да краде. Парване се обръща развълнувано към Уве.
– Това е Амел! Той е собственикът на кафенето! – възкликва тя и посочва дебелака на стълбата.
Амел не се обръща, но издава дълга поредица от съгласни, които макар че Уве не разбира, подозира, че са съчетание от мръсни думи и телесни части.
– Какво казва? – пита Адриан.
Момчето с почернените очи се размърдва притеснено.
– Ами... той... Каза май, че духалката е нещо като педеруга...
Поглежда Адриан, след това бързо навежда глава.
– Какво е това? – пита Уве и пристъпва към него.
– Каза, че не върши работа, както е с хомо... – отвръща тихо той и единствено Уве чува думите.
Парване, в другия край, сочи Амел с огромна радост.
– Не се чува какво казва, но веднага се досещаш, че ръси ругатня след ругатня! Той е същият като теб, Уве.
Уве не е особено зарадван. Нито пък Амел.
Онзи спира да се занимава с духалката и посочва Уве с отвертката.
– Котката? Твоя ли е котката?
– Не – отвръща Уве.
Не че иска да подчертае, че котката не е негова, просто иска да изтъкне, че не е на никого.
– Котката – вън! Никакви животни в кафенето! – изстрелва Амел съгласните, сякаш са непослушни деца, хванати по средата на изречението.
Уве поглежда с интерес духалката над главата на Амел. След това се обръща към котката, настанила се на един от високите столове. Накрая се обръща към кутията с инструменти, която Адриан държи в ръка. После пак поглежда духалката. И отново се обръща към Амел.