– Ако го поправя, котката ще остане.
Това не е въпрос, а уговорка. Амел го гледа объркано няколко секунди. Докато възвърне самообладанието си, нещо, което после няма да успее да обясни, той вече държи стълбата, вместо да е на нея. Уве рови в уреда няколко минути, слиза, избърсва длан в крачола и подава отвертката и малък гаечен ключ на момчето с черното около очите.
– Поправи я! – провиква се Амел, когато духалката се задейства.
Стиска развълнувано раменете на Уве.
– Уиски? Иска? В кухня има уискито.
Уве поглежда часовника си. Два и петнайсет следобед е. Клати глава и очевидно се чувства малко неловко – отчасти заради уискито, отчасти заради Амел, който не го пуска. Момчето с остатъците от грим се скрива до вратата на кухнята и продължава да търка очи.
Адриан настига Уве и котката, докато вървят към сааба.
– Уве, приятелю, нали няма да кажеш, че Мисрад е...
– Кой?
– Шефът ми – обяснява Адриан. – С грима.
– Че е обратен ли? – пита Уве.
Адриан кима.
– Баща му... искам да кажа, Амел... Той не знае, че Мисрад е...
Адриан се опитва да намери подходящата дума.
– Обратен? – пита Уве.
Момчето кима. Уве свива рамене. Парване ги настига. Задъхана е.
– Ти пък къде изчезна? – пита я Уве.
– Дадох му дребните си – сочи тя мъжа с мръсната брада, застанал до прозореца на къщата.
– Знаеш, че ще ги похарчи за шнапс – заявява Уве.
Парване се ококорва и Уве подозира, че на това му се казва сарказъм.
– Ами? Сериозно? А пък аз си мислех, че ще си плати студентските заеми в университета, където учи физика на елементарните частици!
Уве изсумтява и отваря вратата на сааба. Адриан остава от другата страна на колата.
– Кажи? – пита Уве.
– Нали няма да кажеш за Мисрад? Сериозно те питам?
– Защо, мама му стара, да казвам каквото и да било? – повишава нетърпеливо глас Уве. – Ти! Ти си този, който иска да си купи френски автомобил. Не се тревожи чак толкова за другите, имаш си предостатъчно проблеми!
30
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
И ОБЩЕСТВО БЕЗ НЕГО
Уве почиства снега от надгробния камък. Рови решително замръзналата земя и внимателно поставя цветята. Става, изтупва се и поглежда безпомощно името ѝ, чувства се засрамен от себе си. Нали вечно ѝ опяваше, че закъснява. Ето че сега той не успява да я последва, както е планирал.
– Беше отвратителна дандания – шепне той на камъка.
След това замълчава отново.
Не знае какво му стана след погребението ѝ. Дните и седмиците се сляха в пълна тишина и той не можеше да каже какво точно прави. Преди Парване и онзи Патрик да се натресат в пощенската му кутия, той не помнеше, откакто Соня почина, да си е казал и дума с друго човешко същество.
Някои вечери забравя да се храни. Това не се беше случвало преди, поне той не помнеше. Не и откакто седна до нея във влака преди почти четирийсет години. Докато Соня беше с него, те си имаха рутина. Уве ставаше в шест без петнайсет, правеше кафе, излизаше на обиколка. До шест и половина Соня беше взела душ и тогава двамата закусваха и пиеха кафе. Соня похапваше яйца, а Уве – хляб. В седем и пет Уве я пренасяше до пасажерската седалка на сааба, пъхваше инвалидната ѝ количка в багажника и я откарваше в училище. След това потегляше за работа. В десет без петнайсет пиеха кафе отделно. Соня си слагаше мляко в кафето. Уве го пиеше без мляко. В дванайсет обядваха. В три без петнайсет настъпваше време за нова почивка и кафе. В пет и петнайсет Уве вземаше Соня от двора на училището, настаняваше я на пасажерската седалка и прибираше инвалидната количка в багажника. В шест бяха в кухнята и вечеряха, обикновено месо, картофи и сос. Любимото ястие на Уве. След това тя решаваше кръстословици, подгънала крака под себе си на дивана, докато Уве се занимаваше с нещо в бараката и гледаше новините. В девет и половина Уве я пренасяше на горния етаж в спалнята. Тя му опяваше от години да се премести в празната стая за гости на долния етаж, но Уве опазваше. След десет години тя разбра, че това е неговият начин да ѝ покаже, че няма намерение да се предаде. Че на Господ, вселената и всичко останало няма да им бъде позволено да победят. Че свинете могат да вървят в ада. Затова престана да опява.
Всяка петък вечер двамата гледаха телевизия до десет и половина. В събота закусваха късно, понякога чак в осем. След това всеки се заемаше със задачите си. Продавачът на строителни материали, магазинът за мебели и градинският център. Соня купуваше пръст за садене, а Уве обичаше да разглежда инструментите. Може и да имаха малка къща с малка градинка, но винаги се намираше какво да се засади и какво да се построи. На връщане спираха за сладолед. Соня ядеше с шоколад, а Уве – с ядки. Веднъж в годината качваха сладоледа с по една крона на бройка и тогава, както Соня се изразяваше, Уве едва не „получаваше удар“. Когато се върнеха вкъщи, тя излизаше през малката тераса в градинката и Уве ѝ помагаше да стане от стола и внимателно я оставяше на земята, за да може да се заеме с любимите си лехи. Междувременно Уве отиваше за отвертка и хлътваше в къщата. Това ѝ беше най-хубавото на къщата. Работата никога не свършваше. Винаги имаше нещо за стягане.