В неделя отиваха в някое кафене и пиеха кафе. Уве четеше вестник, а Соня говореше. След това идваше понеделник.
Един понеделник нея вече я нямаше.
Уве така и не разбра кога стана толкова мълчалив! Открай време не приказваше много, но това бе съвсем различно. Може и да бе започнал да говори повече в главата си. Може би полудяваше (чудеше се понякога дали не е това). Сякаш не искаше другите да му говорят, страхуваше се, че кресливите им гласове ще удавят спомена за гласа ѝ.
Прокара нежно пръсти по камъка, сякаш прокарваше пръсти през дългите ресни на много дебел килим. Така и не разбра младите, които вечно дрънкат как ще „открият себе си“. Чуваше подобни дивотии от трийсетгодишни в службата. Знаеха само да приказват как искали повече „свободно време“, сякаш това бе единственият смисъл от работата: да стигнеш до момента, когато няма да ти се налага да работиш. Соня се смееше на Уве и го наричаше „най-закостенелият човек на света“. Уве отказваше да приеме това като обида. Според него всичко трябваше да следва определен ред. Трябваше да има рутина, човек трябваше да се чувства сигурен. Така и не разбра защо това да е лошо.
Соня разказваше на хората за времето, когато Уве, в момент на временно умопомрачение, в средата на осемдесетте, се остави тя да го убеди да купи червен сааб, въпреки че откакто го познаваше, той караше само сини коли.
– Това бяха най-ужасните три години в живота на Уве – кискаше се Соня; оттогава насетне Уве караше единствено син сааб. – Другите съпруги се дразнят, защото мъжете им не забелязват, когато те се подстрижат. Когато аз се подстрижа, мъжът ми е ядосан дни наред, защото изглеждам различно – разправяше Соня.
Тъкмо това липсваше най-много на Уве. Нещата да са си същите.
Хората имат нужда от функция, поне така е убеден той. А той винаги е вършил нещо полезно, това никой не може да го отрече
Преди тринайсет години Уве купи синия си сааб „95“ естейт. Скоро след това янките от „Дженеръл Мотърс“ купиха последните шведски акции в компанията. Онази сутрин Уве затвори вестника и избълва дълга поредица ругатни, които не спряха чак до следобеда. Повече не си купи автомобил. Нямаше никакво намерение кракът му да стъпи в американска кола, освен ако краката му, както и цялото му тяло първо не са сложени в ковчег, това трябваше да е ясно. Соня, разбира се, също прочете статията и възрази на версията на Уве за събитията относно националността на компанията, но това нямаше абсолютно никакво значение. Уве бе взел решение и нямаше намерение да отстъпи. Щеше да кара колата си, докато или с него се свърши, или с нея. Капо и да е, вече не правеха качествени автомобили, бе ре шил той. Бяха ги наблъскали с електроника и боклуци. Все едно да караш компютър. Дори не можеш да разглобиш това чудо без производителят да се размрънка за „невалидната гаранция“. Така че нямаше значение. Соня веднъж каза, че колата ще се разпадне от мъка в деня, в който погребат Уве. Може и да беше точно така.
„Имаше време за всичко“ – казваше тя. Повтаряше го често. Както стана, когато лекарите ѝ поставиха диагнозата преди четири години. На нея ѝ беше по-лесно да прости, отколкото на Уве. Прости и на Господ, и на вселената, и на всичко. Уве пък се вбеси. Може би защото почувства, че някой трябва да се ядоса от нейно име, когато всичкото зло сполетя единствения човек, когото познаваше, който не заслужаваше да му се случват подобни неща.
Затова се бореше с целия свят. Бореше се с персонала в болницата, бореше се със специалистите и главния лекар. Бореше се с мъжете в бели ризи и с представителите на общината, които накрая станаха толкова многобройни, че дори не помнеше имената им. За тази работа имаше застрахователна полица, за онази имаше друга, имаше лице за контакти, защото Соня беше болна и друго лице, за други контакти, защото беше в инвалидна количка. Следваше трето лице за контакти, за да не ѝ се налага да ходи на работа, и четвърто лице за контакти, което да се опитва да убеди противните власти, че тя иска точно обратното: да ходи на работа.