Беше напълно невъзможно да се пребори с мъжете в белите ризи. Освен това нямаше начин човек да се бори с диагноза.
Соня имаше рак.
– Ще приемем нещата, каквито са – заяви Соня.
Така и направиха. Тя продължи да работи с любимите си немирници, докато можеше, дори когато Уве трябваше да вкарва количката в самата класна стая, тъй като Соня вече нямаше сили да се справя сама. След година тя намали работата до седемдесет и пет процента от пълната си работна седмица. След две години падна на петдесет процента. След три беше на двайсет и пет. Когато най-сетне се наложи да си остане вкъщи, тя написа по едно дълго лично писмо до всеки от учениците си и ги увери, че ще ѝ бъде безкрайно приятно да я търсят винаги, когато имат нужда да поговорят с някого.
Почти всички ѝ звъняха. Идваха ѝ на гости на групи. Един уикенд се събраха толкова много в къщата, че Уве трябваше да излезе и да остане в бараката цели шест часа. Когато най-сетне и последният си тръгна, той обиколи къщата, за да се увери, че не е откраднато нищо. Както обикновено. Най-сетне Соня се провикна, че е забравил да преброи яйцата в хладилника. Тогава той се отказа. Пренесе я нагоре по стълбите, докато тя му се смееше. Сложи я в леглото и тогава, тъкмо преди да заспят, тя се обърна към него. Сви пръст в дланта му. Притисна нос в ключицата.
– Господ ми отне дете, скъпи Уве, но ми даде хиляди други деца.
На четвъртата година тя почина.
Ето че сега той прокарва ръка по надгробния камък. Отново и отново. Сякаш се опитва да я върне към живота.
– Този път наистина ще го направя. Знам, че няма да ти хареса. И на мен не ми харесва – шепне той.
Поема си дълбоко дъх. Сякаш се опитва да се стегне, докато тя го убеждава да не го прави.
– До утре! – заявява решително той и тропва с обувки, за да падне снегът, сякаш не иска д а ѝ даде възможност да протестира.
След това тръгва по тясната пътека към паркинга, а котката ситни до него. Излиза през задната порта, заобикаля сааба, който все още е с лепенка за начинаещ шофьор на задната врата. Отваря вратата. Парване го поглежда, големите ѝ кафяви очи са пълни със съчувствие.
– Мислих си за нещо – започва предпазливо тя, докато включва сааба на скорост и потегля.
– Не мисли.
Само че никой не е в състояние да я спре.
– Мислих си да ти помогна да разчистиш къщата. Можем да сложим нещата на Соня в кутии и...
Едва изрекла името на Соня и лицето на Уве помръква, разкривява се като гневна маска.
– Да не чувам и дума повече! – изревава той.
– Аз само мислех...
– Нито дума, мама ти стара. Разбра ли?
Парване кима и млъква. Уве се тресе от гняв и гледа през прозореца чак до къщи.
31
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
ДАВА ЗАДЕН С РЕМАРКЕ. ОТНОВО
На следващата сутрин, след като пуска котката навън, той сваля старата пушка на бащата на Соня от тавана. Казва си, че омразата му към огнестрелните оръжия не е по-голяма от непоносимостта му към празнотата, която Соня остави в тихата им малка къща. Времето е дошло.
Изглежда, някой някъде знае, че единственият начин да го спре, е като го ядоса до полуда.
Тъкмо затова сега той стои на тясната алея между къщите, скръстил предизвикателно ръце, наблюдава мъжа в бялата риза и обяснява:
– Тук съм, защото нямаше нищо интересно по телевизията.
Мъжът в бялата риза го наблюдава безизразно по време на целия разговор. Винаги, когато Уве го среща, той прилича повече на машина, отколкото на човек. Същият е като другите бели ризи, на които Уве се натъква цял живот. Онези, които разправяха, че Соня ще умре след произшествието с автобуса, онези, които отказваха да поемат отговорност след това, и онези, които отказваха да потърсят отговорност. Онези, които не пожелаха да направят рампа в училището. Онези, които отказваха да ѝ позволят да работи. Онези, които цитираха параграфи с малки букви, за да се отърват и да не платят парите от застраховката. Онези, които искаха да я изпратят в специализиран дом.
Всички имаха един и същ празен поглед. Сякаш не бяха нищо повече от лъскави опаковки, които се разхождат, опяват на нормалните хора и разкъсват живота им на парченца.
Когато Уве казва, че по телевизията няма нищо, той вижда как нещо трепва на слепоочието на мърляча в бялата риза. Нещо като негодувание. Може би удивление и гняв. Най-вероятно пълно презрение. За пръв път Уве успява да влезе под кожата на човек с бяла риза.