Онзи стиска зъби, обръща се и си тръгва. Не върви с отмерените крачки на служител на общината, който владее положението, а на друг човек. Обладан от гняв. От нетърпение. От злоба и желание за мъст.
Уве не помни откога не се е чувствал толкова добре.
Днес трябваше да умре. Беше планирал да се застреля в главата след закуска, без много шум. Беше почистил кухнята, пусна котката навън и се настани на любимия си фотьойл. Реши да стане така, защото котката обикновено излизаше по това време. Това бе една от малкото и черти, които Уве харесваше – нежеланието ѝ да се облекчава в къщите на хората. Уве бе замесен от същото тесто.
Тогава, както можеше да се очаква, Парване пристигна и заблъска по вратата му, сякаш домът му беше последната действаща тоалетна в целия цивилизован свят. Като че ли тази жена си нямаше дом, където да ползва тоалетната. Уве пъхна пушката зад радиатора, за да не я види тя и да не започне да се меси. Отвори вратата и Парване почти натъпка телефона си в ръката му, за да го накара да го вземе.
– Какво е това? – попита Уве, стиснал телефона между палеца и показалеца си, сякаш вонеше.
– За теб е – изсъска Парване, притиснала едната си ръка към корема, докато с другата бършеше пот от челото, въпреки че навън беше под нулата. – Журналистката.
– Защо ми е телефонът ѝ?
– Господи. Телефонът не е неин, мой е. Тя се обажда! – обяснява нетърпеливо Парване.
И тогава, преди той да изрази негодуванието си, тя се промъква покрай него и се отправя към тоалетната.
– Да? – отговаря Уве и вдига телефона на няколко сантиметра от ухото си, без да е сигурен дали все още разговаря с Парване, или с жената, която е звъннала.
– Здрасти! – крещи журналистката Лена. Уве решава, че е най-разумно да отдръпне телефона от ухото си. – Готов ли си да ми дадеш интервю? – пита тя направо.
– Не – отсича Уве и започва да оглежда телефона, за да разбере как да прекъсне.
Прочете ли писмото, което ти написах? Прочете ли вестника? Реших да ти го изпратя, за да добиеш представа за журналистическия ни стил!
Уве влиза в кухнята. Посяга към вестника и писмото, които онзи тип Адриан донесе преди няколко дни.
– Получи ли ги? – подвиква журналистката.
– Спокойно. Нали ги чета! – казва Уве на телефона и се навежда над масата в кухнята.
– Питах се... – продължава дръзко тя.
– Няма ли да се успокоиш, жено? – ядосва се Уве.
Неочаквано Уве забелязва през прозореца човек в бяла риза зад волана на шкода, която профучава покрай къщата.
– Ало? – подвиква журналистката тъкмо когато Уве изскача от вратата.
– Мили Боже! – мърмори Парване притеснено, когато излиза от тоалетната и го вижда между къщите.
Човекът с бялата риза слиза от шкодата от страната на шофьора точно пред дома на Руне и Анита.
– Стига вече! Чуваш ли? Няма да вкарваш тази кола в квартала! Да не си направил и метър повече! Чу ли? – крещи Уве отдалече, още преди да стигне до непознатия.
Дребосъкът в бяла риза почти нагло пъха пакет цигари в джоба на ризата и спокойно среща погледа на Уве.
– Имам разрешение.
– Имаш, друг път!
Човекът в бялата риза свива рамене. Сякаш единствената причина е да се отърве от някакво досадно насекомо.
– И какво точно смяташ да направиш по въпроса, Уве?
Въпросът вади Уве от равновесие. За пореден път. Той
спира, ръцете му треперят от гняв, готов е да избълва поне десет ругатни. Остава силно изненадан, че не може да изрече нито една.
– Знам кой си, Уве. Знам всичко за писмата, които си написал за инцидента на съпругата си и за болестта ѝ. Да знаеш, че си нещо като легенда в офисите ни – заявява човекът в бялата риза с напълно безизразен глас.
Уве отваря леко уста. Човекът кима.
– Знам кой си. А аз само си върша работата. Решението си е решение. Не можеше да направиш нищо, не го ли разбра досега?
Уве пристъпва към него, но мъжът протяга ръка и опира длан в гърдите му, побутва го назад. Нито силно, нито агресивно. Прави го внимателно, но твърдо, сякаш ръката не е негова, а се контролира от робот в компютърния център на общинската власт.
– Върви да гледаш телевизия, преди сърцето да ти създаде нови проблеми.
На пасажерската седалка на шкодата се е настанила решителната жена със съвсем същата бяла риза. Тя излиза от автомобила, стиснала купчина папки в ръка. Мъжът заключва колата с високо пиукане. След това обръща гръб на Уве, сякаш Уве не е проговарял.
Уве остава на място, стиснал юмруци отстрани, вирнал брадичка като вбесен лос мъжкар. Белите ризи хлътват в дома на Анита и Руне. Трябва му цяла минута, преди да се възстанови дотолкова, че да се обърне. Обръща се обаче яростно и тръгва към къщата на Парване. Парване е на средата на тясната алея.