– Безполезният ти съпруг у дома ли е? – ръмжи той и я подминава, без да дочака отговора.
Парване успява единствено да кимне, преди Уве с четири едри крачки да се озове пред вратата им. Патрик отваря, подпрян на патерици, а гипсът покрива половината му тяло.
– Здрасти, Уве! – провиква се весело той и се опитва да размаха патерицата, но в същия момент губи равновесие и се блъска в стената.
– Ремаркето, което имаше, когато се нанасяхте, откъде го взе? – пито Уве.
Патрик се подпира със здравата си ръка на стената. Прави го така, сякаш нарочно се е подхлъзнал.
– Какво? А, да, ремаркето. Взех го от колега...
– Звънни му. Трябва да го вземеш отново.
Тъкмо поради тази причина Уве не умря днес. Оказа се зает с нещо, което го ядоса толкова много, че напълно обсеби вниманието му.
Когато мъжът и жената с белите ризи излизат от дома на Анита и Руне, почти час по-късно, те откриват, че малката им бяла кола с лого на общината е запушена в алеята от огромно ремарке. Очевидно докато са били в къщата, някой го е паркирал така, че пътят зад тях е отрязан и те не могат да излязат. Човек би си помислил, че е направено нарочно.
Жената е силно учудена. Затова пък мъжът с бялата риза веднага отива при Уве.
– Ти ли го направи?
Уве кръстосва ръце и го поглежда студено.
– Не.
Човекът в бялата риза се усмихва надменно. Така се усмихват всички мъже в бели ризи, свикнали нещата да стават както са. си наумили, ако някой посмее да изрази несъгласие с тях.
– Премести го незабавно.
– Няма да стане – заинатява се Уве.
Непознатият въздиша, сякаш заплахата е отправена към дете.
– Премести ремаркето, Уве. В противен случай ще повикам полиция.
Уве кимва небрежно към знака по-надолу на улицата.
– Забранено е за моторни превозни средства в квартала. Ясно го пише на знака.
– Ти нямаш ли друга работа, освен да се правиш на надзирател? – пъшка човекът в бялата риза.
– Няма нищо интересно по телевизията – заявява Уве.
В този момент нещо потрепва на слепоочието на мъжа с бялата риза. Сякаш маската му малко се е изместила, съвсем малко. Той поглежда ремаркето, запушената шкода, знака, застаналия пред него Уве, кръстосал ръце. За момент, изглежда, се пита дали да не повали Уве, но веднага си дава сметка, че няма да стане.
– Много глупава постъпка, Уве. Много, ама много глупава – съска най-сетне той.
В сините му очи за пръв път заблестява озлобление. По лицето на Уве няма и следа от емоции. Онзи в бялата риза се отдалечава, тръгва към гаражите и главния път със ситните стъпки на човек, който си е казал, че това не е краят.
Жената с папките забързва след него.
Всеки би помислил, че Уве ще ги наблюдава със задоволство. Може би и той очакваше същото. Вместо това е тъжен и уморен. Сякаш не е спал от месеци. Сякаш няма почти никакви сили, за да се помръдне. Пъхва ръце в джобовете и се прибира у дома. Едва затворил вратата, някой започва да блъска.
– Ще вземат Руне от Анита – обяснява задъхано Парване и отваря още преди Уве да се е протегнал към бравата.
– Уф! – сумти уморено Уве.
Примирението в гласа му изненадва и Парване, и застаналата до нея Анита. Може би самият Уве остава изненадан.
Въздъхва тежко през нос. Поглежда Анита. Тя е по-посивяла и по-изпита откогато и да било; очите ѝ са червени, подпухнали.
– Казаха, че ще се върнат и ще го вземат тази седмица, че не съм в състояние да се грижа за него сама – обяснява тя с толкова изтънял глас, че едва говори.
– Трябва да направим нещо – провиква се Парване и го сграбчва за ръката.
Уве се отдръпва и се опитва да избегне погледа ѝ.
– Ами! Няма да дойдат години наред. Въпросът ще трябва да мине през обсъждане, да го прекарат през какви ли не бюрократски дивотии – обяснява Уве.
Опитва се да изглежда по-убеден и по-сигурен в себе си, отколкото се чувства. Само че няма сили да мисли как изглежда. Просто иска да си отидат.
– Нямаш представа какви ги говориш! – изкрещява Парване.
– Ти нямаш представа, никога не си имала нищо общо с общината, не знаеш какво е да водиш война с тях – отвръща монотонно той с отпуснати рамене.
– Трябва да говориш... – започва тя колебливо. Сякаш цялата енергия в тялото на Уве се оттича от него, както стои пред тях.
Може би става така заради изтощеното лице на Анита. Може би защото малката спечелена битка е едно нищо на фона на цялостното състояние на нещата. Една запушена шкода е без значение. Те ще намерят начин да се върнат. Така стана и със Соня. Винаги става така. Ще се върнат с клаузи и документа. Мъжете в белите ризи винаги печелят. А пък мъжете като Уве винаги губят хората като Соня. И нищо вече не е в състояние да я върне.