Накрая не остава нищо друго освен дълга серия от дни, в които няма какво по-смислено да направи, освен да лъска плотовете в кухнята. Уве не може да се бори повече. В този момент е напълно сигурен. Не може повече да се бори. Не иска да се бори повече. Единственото му желание е всичко да приключи.
Парване се опитва да спори с него, но той просто затваря вратата. Тя започва да блъска, но той не я чува. Отпуска се на стола в антрето и усеща, че ръцете му треперят. Сърцето му бие толкова силно, че има чувството, че ушите му ще се пръснат. Напрежението в гърдите му е такова, сякаш необятна тъма е стъпила с ботуш на гърлото му и се отдръпва след повече от двайсет минути.
Тогава Уве заплаква.
32
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
НЕ ДЪРЖИ СКАПАН ХОТЕЛ
Соня веднъж каза, че ако някой иска да разбере хората като Уве и Руне още от самото начало, трябва да ги хване в неподходящ момент. „Това са мъже, които искат няколко простички неща от живота“, казваше тя. Покрив над главата, тиха улица, подходящия автомобил и жена, на която да останат верни. Работа, която да дава нещо ценно. Къща, където нещата се развалят от време на време, така че винаги да има с какво да се заемеш.
„Всички хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за различните хора“ – бе казала Соня. За мъже като Уве и Руне достойнството означаваше да се справят сами, когато пораснат, следователно смятаха, че е тяхно право да не разчитат на други, когато пораснат. В желанието им да упражняват контрол имаше някаква гордост. Също и в това да се окажат прави. Да знаят по кой път да поемат, как да завинтят нещо. Мъже като Уве и Руне бяха от поколение, в което хората вършеха каквото трябва, не говореха напразно.
Тя, разбира се, знаеше, че Уве няма представа как да се справи с неназования си гняв. Трябваше да му сложи етикети. Трябваше да го категоризира по някакъв начин. И така, когато мъжете в бели ризи в общината, чиито имена нито един нормален човек не можеше да запомни, се опитваха да направят всичко, което Соня не искаше – да я накарат да спре да работи, да се изнесе от къщи, като намекваха, че е по-долно качество от хората, които могат да ходят, и я уверяваха, че умира, Уве се бореше с тях. Бореше се с документи и писма до вестници, с молби, дори със съвсем незначителни неща, като рампата в училище. Бореше се с такова упорство за нея срещу мъжете в бели ризи, че накрая ги държеше лично отговорни за онова, което се беше случило на Соня и с детето.
Накрая тя го остави в свят, чийто език той вече не разбираше.
По-късно същата вечер, след като Уве и котката похапнаха и гледаха известно време телевизия, той гаси лампата в хола и се качва на горния етаж. Котката го следва предпазливо, сякаш усеща, че той ще прави нещо, за което не я е осведомил. Тя сяда на пода в спалнята, докато Уве се съблича и се оглежда така, сякаш се опита да измисли фокус.
Уве си ляга и лежи, докато на проклетата котка, отпуснала се в леглото от страната на Соня, ѝ трябва повече от час, за да заспи. Очевидно Уве не проявява търпение от чувство за дълг към котката, просто няма сили за разправия. Няма да тръгне да обяснява смисъла на живота и смъртта на животно, което не е в състояние да се погрижи за собствената си козина.
Когато котката най-сетне се настанява на възглавницата на Соня и започва да хърка с отворена уста, Уве се измъква от леглото тихо, доколкото е възможно. Слиза в хола, вади пушката от скришното място зад радиатора. Вади четири мушами, които е пренесъл от бараката за инструменти и е скрил в шкафа, за да не ги забележи котката. Започва да ги лепи за стените в антрето. След като размисля, решава, че това е най-подходящото помещение за деянието, защото има най-малка площ. Предполага, че всичко се оплесква, когато някой се застрелва в главата, а няма да му е никак приятно да остави след себе си по-мръсно, отколкото се налага. Соня мразеше мръсотията.
Отново е с обувки и костюм – мръсен и миришещ на изгорели газове, но ще трябва да свърши работа. Преценява тежестта на пушката в двете си ръце, сякаш проверява центъра на тежестта ѝ. Сякаш тя ще изиграе решаваща роля за бъдещето на събитието. Обръща я, оглежда я, опитва се да прецени ъгъла на цевта, сякаш е решил да прегъне оръжието на две. Не че Уве разбира от оръжия, но иска да знае дали в общи линии е добро оръжие, или не е. Тъй като не може да провери качеството на пушката, като я ритне, той решава, че проверката може да бъде направена, като я завърти и обърне наопаки, за да види какво ще стане.