Докато прави всичко това, му хрумва, че не е много разумно да облече най-хубавите си дрехи. Костюмът ще бъде напоен с кръв, решава той. Глупаво е. Затова оставя пушката, влиза в хола, съблича се, сгъва внимателно костюма и го поставя до обувките. След това вади писмото с инструкциите до Парване и пише: „Погребете ме в костюма“ под заглавието „Уреждане на погребението“ и поставя писмото върху купчината дрехи. Вече е подчертал ясно и недвусмислено, че не иска никакво суетене. Не иска натруфена церемония, никакви простотии. Важното е да го сложат в земята до Соня. Мястото вече е подготвено и платено, Уве трябва единствено да сложи пари в плика, за да има за транспорта.
И така, само по чорапи и бельо, Уве се връща в антрето и посяга към пушката. Вижда отражението на тялото си в огледалото в антрето. Не го е поглеждал поне от трийсет и пет години. Все още е доста мускулест и як. В много по-добра форма е от повече мъже на своята възраст. Нещо обаче се е случило с кожата му, което го кара да изглежда така, сякаш се топи, забелязва той. Изглежда ужасно.
В къщата цари съвършена тишина. В целия квартал е много тихо. Всички спят. Едва тогава Уве се сеща, че котката сигурно ще се събуди, когато проехти изстрелът. Сигурно ще уплаши горката гадинка до смърт, признава си Уве. Замисля се и накрая оставя решително пушката, влиза в кухнята и пуска радиото. Не че му трябва музика, за да отнеме собствения си живот, не че му е приятно радиото да лапа електричество, след като него вече го няма. Ако обаче котката се събуди от изстрела, може да реши, че това е част от някоя модерна поппесен, каквито непрекъснато пускат по радиото напоследък. След това ще заспи. Поне така мисли Уве.
Когато се връща в антрето и грабва отново пушката, открива, че по радиото не излъчват модерни поппесни. Предават местния новинарски бюлетин. Той се заслушва. Не че е важно да чуе местните новини, след като се кани да се застреля в главата, но Уве мисли, че не е зле човек да е в течение. Говорят за времето. За икономиката. За трафика. Колко е важно местните собственици на имоти да си отварят очите през уикендите, защото из града били плъзнали крадци. „Скапани хулигани“ – мърмори Уве и стиска по-здраво пушката, когато чува това.
Може да се каже напълно обективно, че с тази информация други двама хулигани – Адриан и Мисрад – са добре запознати, тъй като те небрежно се пръкват на вратата на Уве няколко секунди по-късно. Сигурно са напълно наясно, че когато Уве чува стъпките им да скърцат по снега, няма да си помисли: „Гости, колко хубаво!“, а ще си каже по-скоро: „Мама му стара!“. Сигурно двамата са наясно, че Уве, само по чорапи и бельо, с ловна пушка на три четвърти век, ще отвори вратата също като застаряващ, полугол Рамбо от предградията. Ако бяха наясно, може би Адриан нямаше да изпищи пронизително и гласът му да проехти по цялата улица, нито да се обърне кръгом, обзет от паника, да се втурне към бараката с инструменти и да се удари така, че едва не изпада в несвяст.
След няколко вика на объркване и много шум Мисрад успява да изясни своята самоличност на най-обикновен хулиган, а не крадец-хулиган, и Уве да разбере какво става. Преди това Уве разполагаше с предостатъчно време да размаха пушката пред тях и да накара Адриан да се разпищи като сирена на противовъздушна отбрана.
– Шт! Ще събудите тъпата котка! – съска Уве гневно, когато Адриан се олюлява, а на челото му набъбва цицина като пакет равиоли. – Какво, за бога, правите тук? – пита той, обзет от ярост, все още насочил пушката към тях. – Посред нощ е!
Мисрад държи огромна торба и я оставя внимателно в снега. Адриан вдига импулсивно ръка, сякаш някой се кани да го обере, и за малко да изгуби равновесие и да падне отново в снега.
– Идеята беше на Адриан – започва Мисрад и поглежда в снега.
– Мисрад се разкри днес! – избърборва Адриан.
– Какво?
– Той... разкри се. Каза на всички, че е... – започва Адриан, но се разсейва, отчасти защото разпененият старец по долни гащи е насочил пушка към него, отчасти защото е напълно убеден, че е получил сътресение.
Мисрад изпъва гръб и кима решително към Уве.
– Казах на татко, че съм гей.
Уве го поглежда по-спокойно. Въпреки това не оставя пушката.
– Татко ненавижда гейовете. Открай време разправя, че ще се самоубие, ако някое от децата му се окаже гей – изяснява момчето.
Мълчи за кратко, след това продължава.
– Не прие добре новината. Може и така да се каже.
– Изхвърляше го! – уточнява Адриан.