– Изхвърли го – поправя го Уве.
Мисрад вдига торбата от земята и кима към Уве.
– Идеята беше глупава. Не трябваше да те притесняваме.
– С какво да ме притеснявате? – срязва го Уве.
След като е излязъл на студа по гащи, а температурата е под нулата, иска поне да разбере причината.
Мисрад си поема дълбоко въздух. Сякаш натъпква гордостта си в гърлото.
– Татко заяви, че съм болен и не съм желан под покрива му с... „неестествените си предпочитания“ – казва той и преглъща с усилие, преди да изрече думата „неестествени“.
– Защото си обратен ли? – уточнява Уве.
Мисрад кима.
– Нямам роднини в града. Щях да остана у Адриан, обаче новото гадже на майка му ще спи там и...
Млъква. Изглежда, се чувства много глупаво.
– Идеята беше адски тъпа – прошепва той и понечва да се обърне, за да си върви.
Затова пък Адриан, изглежда, открива нов интерес в разговора и пристъпва нетърпеливо през снега към Уве.
– Какво толкова, Уве! Има предостатъчно място у вас! Затова си помислихме, че може да остане тук тази вечер!
– Тук ли? Това да не би да ви е тъп хотел? – отвръща Уве и вдига пушката така, че цевта сочи в гърдите на Адриан.
Адриан застива на място. Мисрад пристъпва бързо напред през снега и поставя ръка на пушката.
– Нямаше къде другаде да отидем, извинявай – шепне той и внимателно отмества пушката настрани от гърдите на Адриан.
Уве поглежда така, сякаш се опомня. Отпуска оръжието към земята. След това прави едва забележима крачка назад в антрето, сякаш чак сега е усетил студа навън, който обгръща недотам облеченото му тяло, ако може човек да се изрази дипломатично, и с крайчеца на окото си зърва снимката на Соня на стената. Червената рокля. Пътуването с автобус до Испания, когато тя беше бременна. Толкова пъти я беше молил да свали тъпата снимка, но тя все отказваше. Казваше, че и този спомен си „струва не по-малко от другите“.
Инатлива жена.
Това трябваше да бъде денят, в който Уве най-сетне умира. Вместо това на сутринта се събуди не само с котка, но и с друг човек, който живееше в къщата му. На Соня щеше да ѝ хареса. Сигурно. Тя обичаше хотелите.
33
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И ОБИКОЛКА
НА КВАРТАЛА, КОЯТО СЕ ОКАЗВА
НЕОБИЧАЙНА
Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е точно обратното – защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна. Уве сигурно е знаел още от самото начало какво трябва да направи, но всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.
Докато слиза по стълбите на следващата сутрин, спира в антрето. В къщата не се е усещала тази миризма, откакто Соня почина. Внимателно слиза по последните стъпала, стъпва на паркета и застава на прага на кухнята, а езикът на тялото му е като на човек, който току-що е заловил крадец на местопрестъплението.
– Ти ли препичаш хляб?
Мисрад кима притеснено.
– Да... Нали нямаш нищо против? Извинявай. Нали може?
Уве кима и забелязва, че момчето е направило и кафе. Котката е на пода и яде риба тон. Уве кима, но не отговаря на въпроса.
– Двамата с котката трябва да си направим обиколката – обяснява той вместо това.
– Може ли да дойда и аз? – пита бързо Мисрад.
Уве го стрелва с поглед, сякаш Мисрад го е спрял в безистен, където колите нямат достъп, облечен като пират, и го кара да познае под коя от трите чашки е скрита сребърната монета.
– Може би ще помогна с нещо? – продължава, изпълнено с желание момчето.
Уве излиза в антрето и пъхва крака в сабото.
– Живеем в свободна страна – мърмори той, докато отваря вратата и пуска котката да излезе.
Мисрад решава, че думите означават: „Разбира се, че можеш!“, и бързо навлича якето, слага си обувките и хуква след Уве.
– Здравейте, момчета! – провиква се Джими, когато стигат до тротоара. Появява се запъхтян зад Уве в яркозелен анцуг, който е така опънат по тялото му, че отначало Уве се пита дали е с дреха, или е намазан с боя.
– Джими! – казва задъхано Джими и подава ръка на Мисрад.
Котката, изглежда, има желание да се отрие с обич в крака на Джими, но после решава нещо друго, защото сякаш си спомня, че последния път, когато го е направила, Джими се е озовал в болница с алергичен шок. Вместо това избира по-малкото зло и се търкулва в снега. Джими се обръща към Уве.