– Обикновено те виждам да се разхождаш по това време, затова се канех да те питам дали нямаш нещо против да се присъединя. Реших да започна да спортувам!
Кима с такова задоволство, че тлъстините под брадичката му се клатят между раменете като грот по време на буря. Уве го наблюдава с неприкрито съмнение.
– Ти обикновено по това време ли ставаш?
– Не, човече. Още не съм си лягал! – смее се той.
Затова тази сутрин котка, алергичен дебелак, обратен и човек на име Уве тръгват на обиколка из квартала.
Мисрад обяснява накратко, че двамата с баща му не се разбират и затова временно е отседнал у Уве; Джими пък не може да повярва, че Уве става по това време всеки божи ден.
– А ти защо се скара с твоя старец? – пита Джими.
– Не ти влиза в работата! – сопва се Уве.
Мисрад поглежда Уве с благодарност.
– Сериозно, мой човек. Абсолютно всяка сутрин ли излизаш? – пита ведро Джими.
– Да, за да проверя дали някой не е бил обран.
– Ама ти сериозно ли? Тук има ли кражби?
– Никога няма кражби, преди да стане първата – мърмори Уве и се насочва към паркинга за гости.
Котката поглежда Джими, сякаш не е никак впечатлена от желанието му за физическо натоварване. Джими се цупи и докосва корема си, очевидно убеден, че вече е свалил част от излишното тегло.
– Ти разбра ли за Руне? – провиква се той и забързано подтичва след Уве.
Уве не отговаря.
– От социалните ще дойдат да го приберат – обяснява Джими, когато го настига.
Уве отваря бележника си и започва да преглежда регистрационните номера на автомобилите. Джими приема мълчанието му като покана да продължи да говори.
– Накратко, Анита помолила да ѝ помогнат допълнително у дома. Руне е напълно прецакан и тя не може да се справя. Тогава обаче социалните проучили въпроса, обадил се някакъв тип и заявил, че това не е по силите ѝ. Затова сега ще затворят Руне в една от онези институции. Анита казала, че това няма да го бъде, че вече дори не им иска помощ. Тогава обаче онзи тип взел, че се вбесил, и започнал да гаднее с нея. Раздрънкал се, че не можела да върне проучването назад, че сама била поискала да стане така. Сега след проучването това трябвало да се направи. Нямало никакво значение какво иска или не иска тя, защото онзи от социалните вече бил пуснал машината в ход.
Джими мълчи и кима към Мисрад с надеждата да види някаква реакция.
– Кофтейшън... – заявява колебливо Мисрад.
– Адски кофтейшън! – кима Джими и горната част на тялото му се разтърсва.
Уве пъхва химикалката и бележника във вътрешния джоб на якето и се насочва към боклука.
– На тях им трябва цяла вечност, за да вземат подобно решение. Разправят, че щели да го откарат веднага, но няма да го пипнат с пръст през следващата година-две – сумти той.
Уве е наясно как работи проклетата бюрократична машина.
– Ама... те вече са взели решение, човече – казва Джими и се почесва по косата.
– Мама му стара, да обжалват! Ще отнеме години! – заявява Уве сърдито и минава покрай младежа.
Джими го поглежда така, сякаш се опитва да прецени дали си струва да полага усилие да го последва.
– Ама тя вече го е направила! Пише писма и каквото там трябва от две години!
Уве не спира, когато чува това. Само забавя крачка. Тежките стъпки на Джими хрущят в снега.
– Две години ли? – пита той, без да се обърне.
– Кажи-речи толкова – отвръща Джими.
Уве, изглежда, пресмята месеците наум.
– Лъжа. Соня щеше да знае – отвръща небрежно той.
– Беше ми забранено да споменавам пред Соня. Анита не искаше да ѝ казва. Нали знаеш...
Джими млъква. Свежда очи към снега. Уве се обръща към него. Вдига вежди.
– Какво да знам?
Джими си поема дълбоко дъх.
– Тя... тя мислеше, че ти си имаш предостатъчно проблеми – отвръща тихо той.
Мълчанието, което следва, е толкова напрегнато, че човек може да го разсече с брадва. Джими не вдига поглед. Уве пък мълчи. Влиза при контейнерите за боклук. Излиза. Влиза под навеса за велосипеди. Излиза. Изглежда, е разбрал. Последните думи на Джими са надвиснали като плащ над движенията му. У него се надига необясним гняв, набира скорост в гърдите му също като торнадо. Дръпва вратата с неподозирана ярост. Изригва праговете. Когато Джими започва да мърмори: „Сега вече всичко е прецакано, човече, сега ще настанят Руне в дом!“, Уве трясва вратата толкова силно, че стените на бараката за кофи се разтърсват. Той застава мълчаливо пред тях и диша все по-тежко.